НА НЕЯ…

НА НЕЯ…

Всяка година на този ден се разхождам по кея. Винаги чакам до края.
До тъмно.

Онова високо момиче, с глезени на кошута и кестени вместо очи…
С прибрана коса и стройни крака, безброй лунички и тънка дълга снага.
Кръстих я Рая.
Облечена скромно, но с вкус. С тъмно късо палто и стари ботуши. Без никакъв грим и помади. Седеше сама. Гледаше тъжно, самотно. Може би замечтано.

Не зная дали ѝ харесах?! Защо ме погледна така? Стори ли ми се, или ми се усмихна?! Усетих сърцето си. Препускаше лудо, безумно и стремглаво. Устремено към безкрая на любовната бездна.
Олюлях се и седнах. С гръб към реката и малко далече, но с поглед зареян право към Рая.

Седеше на пейката в мразовитият ден. Гледаше Дунав. Взираше се в птиците и вълните и сякаш пееше някаква песен. Мелодията се понесе, грабна ме и ме захвърли шеметно в лодката, заедно с нея.

Порехме бясно вълните, борехме се с вятъра и течението. Аз гребях, а Рая беше на руля. Птиците летяха пред нас и ни насочваха към лагуната на онзи малък остров.
Пръските вода в косата ѝ изглеждаха истински, а коленете и почти докосваха моите. Посегнах да я погаля, но ръката ми мина през нея.

Лодката се поклащаше на понтона. Дори и тя не искаше да си тръгваме от острова. Бяхме вплели пръстите си един в друг и гледахме замечтано как слънцето се скрива бързо зад хоризонта. Беше зима, а на нас ни беше горещо. Все едно беше нормално да ходим боси по пясъка през Февруари. Рая вече се смееше, танцуваше и пееше радостна песен.
Картината беше пъстра и жива. Момичето – истинско.
Бяхме щастливи.
Не, не може да е сън.

Времето беше спряло за мен, а всъщност летеше. Не зная колко време бяхме „така“. Накрая тя стана и с поглед втренчен право в мен бавно пое по алеята. Повървя, поспря се. Загърна се с шала, опъна плитката на косата и пак ме погледна. Сърцето ми биеше лудо, кръвта вреше във вените, а ръцете ми стискаха замръзналата пейка. Не усещах студа.
С крака от бетон и желязо, неспособен дори да мръдна, сведох поглед. Усетих капчици ледена пот да се стичат по гърба и челото. Мина само на метър от мен. Крачеше бавно и гледаше с онзи поглед, който ме изгаря и до днес. Поглед пълен с мечти. С копнеж и утеха. С вяра, любов и надежда. Понечих да кажа: Здравей!
Тишина. Устните останаха безмълвни.

Бавно се отдалечи и повече не се обърна. Беше пуснала косата си и капките скреж още блещукаха в нея.
Пееше същата песен, вече без глас.
Може би тръгна да търси лодкаря?!
И до днес не разбрах защо не я спрях?

Сложих шала и ръкавиците и излязох. Отправих се бавно към кея. Студено е и вятърът брули жестоко лицето ми. Не очаквам да я видя в този мразовит февруарски ден, но ще бъда тук!
Лодката се клатушка и привидно ме кани. Нося цветя.
Знам, че и днес ще съм с Рая.

коментари

Вашият коментар