ОЧАКВАНИЯ vs РЕАЛНОСТ | ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДА

 

 

 

 

 

 

ОЧАКВАНИЯTA vs РЕАЛНОСТTA + НЕИЗВЕСТНОТО = ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДА

Събота е!
Времето навън е прекрасно и вярвам (не очаквам), че И днес ще ми се случи нещо прекрасно,  обаче…:

Очаквам детето ми да учи упорито още от детската градина, защото само така ще „успее“ в живота…
Очаквам „тя“ да се съгласи да стане моя жена, защото само и единствено тя е подходяща за мен…
Очаквам, че като изтегля кредит и най-сетне си купя жилище, ще „уредя“ живота си окончателно…
Очаквам, че като започна тази работа колегите вече ще запонат да ме уважават повече и ще им докажа, че имам страхотна кариера и се издигам в йерархията на компанията…
Очаквам, че като сменя автомобила си хората ще видят, че имам по-висок статут в обществото…
Очаквам, че който ми дойде на гости ще оцени колко скъпи мебели съм взел, за да осигуря този „уют“…
Очаквам, че като им направя добро той/тя/те ще го оценят…
Очаквам, че като
публикувам и споделя снимките от екскурзията в Бали, ще гледат с други очи на мен, и че ще ме ценят и уважават повече…
Очаквам, че ако пазя диета ще отслабна…
Очаквам, че ако ставам по-рано ще преживея повече…
Очаквам, че ако не пия, не пуша и се храня здравословно с еко-храни, ще живея по-дълго…

„Стига глупости“, както се казва в една тъпа реклама на едни още по-тъпи и алчни копелета

Не очаквайте нищо от никого и няма да има разочарования, страдания и „изненади“! Не вярвайте
на измислени „стандарти“, заучени клишета, глупави „правила“ и социални норми, а най-вече вярвайте на себе си, на интуицията, на кармата и на природните закономерности! Е, не казвам да не вярвате съвсем, но вместо да очаквате – мечтайте и преди всичко следвайте инстинктите си!

Още от най-крехка възраст родителите, а впоследствие партньорите, членовете на семейството, приятелите и обществото залагат и имат определени очаквания към и от нас.
Вие нали знаете каква е тежестта на тези очаквания на везната, където от другата страна са поставени преходността и неизвестните в живота? Zero!

По моите „правила“ и според моите разбирания за живота, имаме четири основни „цели“:
– да създадем, отгледаме и възпитаме поколение от „щастливци“, което съответно ще направи и нас щастливи:
– да потърсим причината за съществуването си (да, ние сме абсолютно уникални в нещо), да опитаме да оставим следа (не наследство) и да дадем своят принос към вселената и човечеството;
– да изживеем максимално дълго и пълноценно живота си:
и …
– … да бъдем щастливи!

Да! С тези три основни „задължения“ можем да изчерпаме темата за целият ни жизнен цикъл и житейска философия. Всичко друго е суета, гордост и предразсъдъци. От там нататък всеки сам може да интепретира значението на тези основни „цели“ и с максимална ефективност да използва „инструментите“, които да му помогнат в изпълнението на тези „задачи“.

Нямате представа колко по-щастливи можем да сме всички и колко по-пълноценно ще живеем, ако разберем и превъзмогнем измамната взаимовръзка на реалността с очакванията.
Нашата и на другите.

Философията на живота е много проста, според мен!
Когато се сблъскаш с очакванията на другите, трябва да покажеш силата да се противопоставиш.
Когато си на кръстопът или в дилема заради собствените си очаквания – задай си въпроса кое е важно, кое временно, кое е само материално, кое е трайно, кое нищожно и кое имагинарно.
Отговора вече трябва да е пред теб!

Лошото е че и аз, докато пиша тези философски разсъждения, осъзнавам че трябваше да стана почти на петдесет, за да стигна до тези изводи, заключения и повечето истини за живота (предстои ми да науча още, разбира се). Важното е обаче да прогледнем, за да видим.
Както във всяка своя история, ще преплета случка от реалността за по-добро визуализиране на текста в съзнзнието ви.

Преди повече от 5 години имах тежък конфликт с жена ми(и все още имам), за бъдещето на децата, детството им, изграждането им като личности и изготвяне на стратегия как да бъдат „по-успешни“ в живота.
Тоест, аз нямам стратегия, но имах и имам виждане, съвсем различно от нейното…
Като започнеш от това, че според мен не трябва да се пресира детето и да се изисква от него твърде много на 3 – 5 години, както и да не се пуска например на училище на 6 години и един месец, само защото системата го позволява…или пък във втори клас вече да го караш да решава задачи за пети, да го пращаш и два пъти в седмицата на английски, танци и математика и да искаш едновременно с това и да спортува, но „непрофесионално“, щото видиш ли спорта е само да те разтоварва от трудното ежедневие и „няма да те храни някой ден“. WTF?!
Няма да влизам в детайли и подробности като това, че детето буквално „не знае къде се намира“ като се прибере, заспива на чина още по време на третият час и вечер не може да се нахрани и да си изгледа детското от изтощение. И като се замислиш, истината е че от толкова малки ти експонораш върху него собствените си неуспехи и проектираш един робот, който не трябва да мисли, а да изпълнява твоите очаквания, не неговите. В началото твоите „разпореждания“ и наставления, после тези на учителите, възпитателите, преподавателите, менторите и накрая на колегите, шефовете, лидера на профсюъза, в който членува, треньорът на отбора, най-накрая и на обществото и на религиозният му водач.
И всичко това за да бъде щастливо ли? Глупости!
Това са действия предизвикани от катарзиса на собствените ни нереализирани цели, поставяйки детето в патовата ситуация – да не мисли и решава само кое го радва и прави щастливо, кое го натъжава и смущава и кое всъщност го кара да се чувства добре. От прекалени очаквания то вече няма детство в истинският смисъл на думата.
Дори малките на хищниците стават самостоятелни ловци едва след години, а не се иска от тях да порастнат изведнъж и да прескочат цели етапи от развитието си. Отделно те се учат на всичко от примера на майката и бащата, не от обърканите им мисли и критерии за „успех в живота“.
Дайте да се върнем в реалността, а?
Започвам да си мисля че и животът на homo sapiens щеше да е много по-добър и с истински ценности, та дори да трябва да ловуваме за да се изхраним, но да не пречим на другите в техният лов и усилията им за обединяване на техните общности, кланове и прайдове.
Ехх, ако можехме да общувахме само телепатично колко неща щяхме да си спестим…

Сега накратко защо реалността не кореспондира с очакванията?! Не е само защото очакванията ни са високи, а защото реалността ни е заразена. System error, както писах в един друг монолог.

Без да се обиждат читателие и последователите ми, които учат, живеят или просто битуват в големите градове, столици и космополити – както е вярно че дефицитът ражда спекулата, така е и вярно внушението, че имаме нужда от „още“ и „повече“ и нещо „по-добро“е освен объркващо и доста измамно. Това не е реалност, а балон, който се надува постоянно и подхранва с топъл въздух от същата тази побъркана и повредена „система“.
Да – системата ни убива! Да – системата ни ограбва, но не и без нашата помощ – собствените ни големи и високи очаквания, които понякога нямат връзка с действителността…
Да, самият аз също минах през фуражомелката на няколко големи града и столици на модата, културата и архитектурата, големи фирми, големи проекти и каузи. Смятам че платих своя „данък“ и взех своята поука от дългото скитане, в опит да намеря „по-добър“ живот и „повече“ средства.
Да отговоря на очакванията – моите и на другите.

Колко и какво всъщност му трябва на човек, замисляли ли сте се?!
Просто е да се живее, още по-просто е като „прогледнеш“…Че няма по-истинско щастие в живота от това, да правиш каквото обичаш, да обичаш каквото правиш, да виждаш как децата ти растат безгрижижни и щастливи, и че искаш това щастие да ги съпътства завинаги.
Нали затова живеем?! Е защо тогава не разбрахме отговора, когато с очи и думи ни казаха: „Искам да бъда щастлив“, когато ги питахме: „Какъв искаш да станеш като порастнеш?“
Е да, ама казват че мъдростта вървяла ръка-за-ръка със старостта, но че едното не било сигурно дали въобще ще дойде. Сещайте се кое…?!

Сега се върнете в началото и вижте отново снимката, с която реших да визуализирам този монолог. Нещо прави ли ви впечатление? Виждате ли нещо „нередно“?!
Да! Това е измамното усещане, че плувците се „борят“ да се покатерят по хоризонтална равнина и да достигнат нещо“важно“…
Виждате ли как се променя гледната ни точка и възприятията ни, „благодарение“ само на една фотграфска техника –  различна гледна точка и перспектива?! Стената всъщност е абсолютно отвесна а „важното“ за тях е кой ще се изкатери пръв! Това ги прави щастливи! Наистина!
А сега си представете живота си от друга перспектива…

И накрая – неизвестното е нещо, за което даже ми е обидно и да пиша. Достатъчно краснорерчиво е наречена самата дума, и достатъчно нищо, даже абсолютно нищичко не знаем за това, какво, кога и как ни е отредила съдбата…Да, понякога се месим с действията и решенията си и така объркваме цялата „схема“ и подредба на звездите и съзвездията за нас.
Само ще попитам – какви планове може да кроиш и какви очаквания да имаш, като не знаеш дали ще се събудиш утре…?!
А дали ще има утре?

коментари