БУРКАН СЪС СТРАСТИ | МОНОЛОГ

БУРКАН СЪС СТРАСТИ

Реално погледнато не знам защо ме обичаше?! Мен.
Бяхме толкова различни, толкова заети да се борим с вятърните мелници. С ненужните драми, безличните хора, загубените каузи и фиктивните ценности, които преследвахме в живота си.
Какво намери в мен? Та тя можеше да има всеки…

Може би хареса онази простота с която изричах думите?! Или пък заради неприкритият цинизъм с който приемах живота?! Дали пък не беше заради начина по който я карах да се чувства?!
Специална. Различна. Боготворена. Обожавана.
Или защото усещаше, че издигах в култ начина по който говореше, въздуха който дишаше, земята по която стъпваше?! Или защото знае, че природата и гените са въплътили и преплели в нея по един прекрасен начин толкова ярки и контрастни противоположности на днешната „кифла“?!
Или защото е като самодива. Необуздана и страстна. Ненаситна за мен. Първична и пряма. Брутално истинска. С поглед на диво животно пуснато на свобода и препускащо стремглаво през джунглата на чувствата ми.

Проумяхме го чрез сетивата си преди да го осъзнаем с ума.
Времето не стигаше. Никога. За нищо.
Затова когато сме заедно събираме алчно и жадно мигове и съхраняваме спомени. За после. Отчупваме и вземаме със себе си частица от другия.
И отново не стига за да запълни онази яма, онази гръмка тишина и прозрачна пустош която остава помежду ни до следващият път.

Ако имаше как щяхме да съберем и мислите и усещанията, да ги затворим в буркан и да ги стерилизираме. За после. Щяхме да уловим и поставим вътре и пулса. Трепета и копнежа. Погледите. Забързаното дишане. Флуидите. Секретите. Ароматите. Потта и спермата. Всичко.
Щяхме да ги съхраняваме на тъмно и на топло в мазето на сърцето.
Да игнорираме деликатно умът. Той не трябва да знае. За нищо. Защото ни пречи. Разваля всичко.

И после… когато усетим онзи порив на вятъра, когато чуем как шепти тихо името ни в ушите и как милва нежно косите ни, тогава ще отваряме буркана и ще си вземаме по малко всеки път. Съвсем по малко. Една супена лъжица само.
Ще втриваме в телата си онази смес, забъркана с любов и страст. Ще се отдаваме на чистите си мисли и мръсната си фантазия. Ще консумираме почти реалистично интимните си мигове. Ще бъдем заедно отново.

После ще затворим и скрием буркана. Ще крием и браним ревностно и страстно останалото в него.
Ще го пазим. От другите. От нас самите. За после.

И до днес не знам защо реших да пиша за нея в тази мразовита утрин?! Може би отчасти защото вероятността да го прочете и разпознае себе си е нищожна?! Или защото никога няма да я питам или ѝ кажа, че и аз я обичам?!
Вероятно защото осъзнах, че вече не ми е важно да получа отговор на въпроса: Защо?
Доколкото я познавам, тя щеше да каже: Защото така. Точка

Сега ще слизам към мазето. Ще си потърся по-голям буркан… И няма да я питам нищо.
Засега…

коментари

Вашият коментар