ЗАЛИВЪТ НА ДЕЛФИНИТЕ

Вместо предговор:
Няма нищо, което може да се сравни със звукът на вълните, разбиващи се с грохот в камъните и скалите. С аромата на планктон, водорасли и морски мекотели сутрин рано край брега. С красотата на блещукащите камъни и изхвърлените на брега водорасли, миди и рапани. Идилия. Свобода. Докосване до бог. Любов…

Винаги съм знаел, че Хемингуей и Марко Поло са черпили своето вдъхновение от морето, но никога не бях усещал в мен така силно да напира енергията, вълнението и страстта да пиша.
Да станеш призори и да уловиш изгрева е нещо, което няма как да обясниш, нито да предадеш чрез думи или текст…Като че се раждаш отново, и отново, и отново…Всяко утро, в което се докосваш до магията на изгрева, и всеки залез, с който изпращаш слънцето в нощната му езда, а ти се прераждаш и посрещаш мрака. Пускаш изтерзаната си душа да препуска лудо по лунната пътека, отразена в гладкия морски безкрай, а ти се вслушваш в далечният тътен и грохота на вълните, разбиващи се във вълнолома от другата страна на заливът на делфините…

ЗАЛИВЪТ НА ДЕЛФИНИТЕ

Рибарите, нагазили до колене свалиха лодката от колесара и я спуснаха плавно да се полюшква върху изтощените и умиращи нощни вълни. Силуетите им се открояваха като сенки на хоризонта, а слънцето си проправяше път през отиващите си буреносни облаци от нощният циклон. След минута лодката беше вече само точка, а следата зад нея бавно се затваряше и морето като че „зашиваше“ отворената рана, разсечена от двете мощни витла.

Трети ден откакто я гледам. Вече е късен следобед. Тя знаеше че я наблюдавам с бинокъла и днес вече ми намигна дружелюбно, а може би и не само…Не знам дали видя жеста и реакцията ѝ, но мъжът до нея насочи поглед към възвишението, на което стоях, „прецени“ ме набързо и видимо се ядоса. Не на мен, на нея. Или пък и на двамата?! Не чух какво и каза, но тя се завъртя бавно с гръб към мен, поглеждайки ме крадешком още веднъж и прикри леко с кърпата белите си гърди.
Всъщност погледът ми попадаше отново и отново на нея, докато уж се взирах надалеч, очаквайки да видя лодката и изморените и почернели тела на рибарите. Истината е че от три дни гледах само нея. Когато първият път се загледах беше не защото се печеше без горнище, а защото изглеждаше много отегчена и самотна, при все че не беше сама. Мъжът до нея беше явно незаинтересован да общува с нея и съвсем демонстративно показваше, че не му е приятно там, където се намираше в момента. Личеше му от километри, че би предпочел да донапълни разширеният си търбух с бира на капанчето, което се намираше само на някакви си петдесеттина метра. Там имаше студена бира, чужди жени и разголена татуирана сервитьорка, с по-големи гърди от тези на жена му. Как не го разбираха…Толкова много ли искаше?!

Силует на катер се подаде бавно зад скалите на около миля напред…Не различавах рибарите, но виждах как лодката им пори стремглаво водата и отваря нова рана по пътя към кея, откъдето отплаваха сутринта.
Жената погледна отново крадешком към мен и като че ли се разочарова, че вече не гледах с бинокъла към нея и гърдите и. Изчака докато погледите ни се срещнат, почисти със заучено движение няколко въображаеми песъчинки, разкрачи се предизвикателно, приглади косите си и опъна бавно и педантично краищата на кърпата. После се усмихна лукаво и задържа погледа си, за да прецени какъв „ефект е предизивкала“. Усмихнах се и аз, вече съвсем открито, като отвърнах „одобрително“ със закачливо намигване и леко, почти незабележимо поклащане само на китката.
Когато след час вече минаваше покрай нашето бунгало, леко догонваща своят „рицар“, крачещ на 10 метра пред нея с гордото достолепие на биреният си корем, тихо прошепнах: „Утре в 6. На понтона. Ще посрещнем изгрева и ще изпратим рибарите…“ Тя се изчерви, но кимна и отмина.

Отново е нощ. Тиха и ясна. Луната потегли неуморно да гони слънцето, а водата очертаваше пътят, по който минава. Звездите се лутаха в луд кръговрат и отраженията им във водата приличаха на малки водни светулки. Играеха и подскачаха на дъното на плиткият залив, очаквайки танцът на делфините. Чаках да дойде изгревът…

Виждахме се все по-рано всяко утро, само сутрин. Денем се гледахме скришом изпод парещото слънце, докато мъжът и показваше на татуираната сервитьорка колко още бира може да поеме.
Тя рисуваше фигури и редеше камъчета по пясъка, а аз и показвах че съм разбрал посланието.
Криехме вълнението и блясъка на очите си зад параваните от храсти и огледалните стъкла на очилата си. След това „складирахме“ моментите на страст и щастие от отминалото утро. Денем крадяхме слънчеви усмивки, погледи и мигове и си ги предавахме по ниско прелитащите чайки.
Обичах малките ѝ бели гърди, които така и не почерняха. Денем въздишах по гледката на леко изпъкналото ѝ коремче и възвишението на вулвата. Леко кривите, но дълги крака, с които сутрин на скалите така силно и страстно притискаше бедрата и ханша ми.
Обичах и мириса на настръхналата ѝ кожа. Вкусът на сочните ѝ устни, напукани от жаркото юлско слънце и солените морски пръски. Устни, които се сливаха с моите, хапейки ги с огнена страст и надигащи огромни вълни от екстаз. Потапях се в дълбоките езера на зелено-синьо-сивите ѝ очи…Ровех се и рошех с пръсти начупените ѝ кестеняви кичури, развяти ефирно от вятъра и напомнящи красивите и свободни гребени на вълните в нашият залив…

Мина седмица оттогава. Тя си тръгна точно както се появи в онзи юлски следобед. Изведнъж и завинаги, като нощните бури в морето.
Разбрахме се да не се търсим. Да заровим в пясъка изпепеляващите въглени на тази прекрасна любов и да чакаме, ако бурни вълни ги изровят някой ден и се срещнем ужким „случайно“, като песъчинки в утробата на някой изхвърлен на брега рапан.

Утрото отново е тихо, даже чайките усещаха мрачното ми и тягостно настроение и пореха въздуха безшумно и тихо. Сякаш знаеха, че днес повече от всякога имам нужда от тишина. Да ги виждам, но да не ги чувам. Да ме оставят да удавя мъката в онази рана в морето, оставена от следите на лодката и във вълните след нея…
Рибарите поеха по своя път към хоризонта. Слязох бавно до брега, седнах на скалата и преглътнах солените сълзи на изгрева.

коментари

Вашият коментар