DO NOT TOUCH ME | СТЕНАТА НА СТРАХА

 

 

 

 

 

 

DO NOT TOUCH ME | СТЕНАТА НА СТРАХА

Случвало ли ви се е до такава степен вече да не вярвате и да включите защитните си механизми, че за да се предпазите от нараняване неволно да се дистанцирате и да отблъснете човек, който е бил добронамерен, с кристално чисти чувства към вас и готов да ви обича както никой друг/а?!
На мен – да! И то наскоро…Отново!

С годините недоверието и страхът от поредното разочарование взема превес над романтичната ни страна и тогава се превръщаме в недоверчиви прагматици, а от това по-лошо като че ли няма.
Забележително е как цялата ни еуфория и положителна енергия може да отидат в кладенеца само заради онези защитни стени, които издигаме пред себе си след поредното болезнено нараняване и разочарование. Болката вероятно вече е отминала, или пък може да бъде потисната, но ние вече зидаме стената на страха. Стена, която според нас ще ни предпази от злонамерени набези към кървящото ни сърце и изтерзана душа. Изтъкани от недоверие и обладани от злите сили на безверието.

Жалкото е, ако точно в такива моменти на пътя ви застане човек, който наистина иска повече да ви даде, отколкото да ви вземе, да ви направи щастлив, а не да отваря стари и незараснали рани и да човърка в тях…Да ви обича, а не да ви мрази. Да ви вярва, а не да ви подозира.

Спомням си и какво казва Халед Хоссеини – „Повечето хора са направлявани от страха. Мислят, че живеят според това, което искат, но всъщност ги ръководят нещата, от които се страхуват…“

Понякога щастието изглежда толкова далеч и недостижимо, че у нас бавно угасва надеждата, че ще обичаме и ще се доверим отново. В основата на тези съмнения отново е страхът.
За да онагледим и визуализираме параноичния страх и катастрофалните последици от издигането на Firewall пред нашите мечти и блянове, ще ви опиша един сценарий, който между другото е „по действителен случай“.


„В един ранен следобед Дончо (това ще е псевдонимът на мъжа) се забърза към къщи с надеждата да изненада приятно младата си съпруга Бети (това пък идва от Елизабет), с която съжителстваха от 2-3 години. Нямаха деца, но мечтаеха да имат поне 3…

Бяха сключили брак едва преди няколко месеца, преместиха се в ново жилище под наем и той нямаше търпение да се прибере вечер след работа в къщи. Необяснимо и за него самият, той изпитваше все по-силно влечение, привързаност и любов от всякога, макар Бети да не беше нито първата, нито най-голямата му любов.
Днес валеше „като из ведро“ вече цял ден и планираното изливане на бетона на кота 2.0 на строителната площадка се отложи за следващият ден, така че малко след 13 часа ги освободиха.

Мина през кварталният цветарски магазин, избра букет с девет от най-хубавите рози, купи джин, тоник, ягоди и лимони и се отправи към входа на блока. Странно как в тези ранни следобедни часове всичко е замряло в сладка следобедна дрямка и ни тревичка помръдваше, ни вятър вееше, даже птичките като че ли спяха следобеден сън.
На паркинга имаше твърде малко коли, за да не му направи впечатление лъскавата лимузина с червени дипломатически номера и знамена по калниците. Тц-тц-тц, каза си Дончо. И известни люде и дипломати си имаме в нашият блок. Почувства се някак горд и му стана още по-леко и приповдигнато, изкачи двата етажа на един дъх, като вземаше по три стъпала наведнъж.
Когато обаче спря пред вратата на тяхното жилище нещо го преряза внезапно. За секунди се обля в студена пот с неприятно усещане, лошо предчувствие и тревога. За нещо лошо, трагично и гадно. Безвъзвратно като смърт.
Посегна да вкара ключа в патрона, после се спря. Да звънне ли или да отключи?!
Реши да почака известно време. Отвътре се чуваше само приглушена музика и той реши да отключи. Завъртя ключа тихо, надникна в празният коридор и за момент се успокои – знаеше че Бети обича да слуша музика и си помисли че е задрямала и е оставила уредбата включена.
Малко преди да затвори обаче видя лъскавите и изискани мъжки обувки грижливо подредени зад вратата. За секунда погледна и своите овехтели кубинки, целите в бяла строителна пепел…
Чак тогава чу стоновете и пъшкането. Зверските звуци на разпадащо се легло и скърцащи пружини…
Очите му плувнаха в сълзи, краката му се наляха с тежък гипс и не можеше да помръдне. Зави му се свят и му се прииска да седне. Остави розите на шкафа на портмантото , обърна се бавно и с тежащите си два тона крака, разбито сърце и наведена глава напусна „семейното огнище“.

Разведоха се точно след два месеца, в някаква малка община на 120 км от столицата…
Вече 12 години от тогава, Дончо не беше поглеждал жена. Имаше няколко случая, в които му бяха давали „нишан“ и той „аха“ да скочи в пропастта, наречена любов, но спомените го пробождаха като с горещ ръжен и той сломен напускаше „любовното поле“…“

Връщаме се към „дисекцията“ на проблема и поставянето на диагноза(за някой си е анамнеза). Всеки от нас е бил участник или най-малкото свидетел на такъв или подобен сценарий, с такъв или подобен изход. Някой даже още лежат мъртви или са в затворите, заради прекомерна ревност и неспособност да приемат, че такива неща са се случвали, случват се и ще се случват. Без значение от пола, расата или възрастта, получаването на такива „уроци“ и удари в живота, води до един основен „защитен механизъм“ – издигане на стената на страха!

Иска се много време, голяма смелост и кураж, да отвориш сърцето си за някой друг след преживяна лична драма от любовен характер. Макар и да казват, че само нова любов може да замени старата, последиците от предишните катарзиси в отношенията водят до трайни разочарования, страх и буквално могат да се превърнат в деформации.
Има някакъв малък процент хора, които са по-дебелокожи и с притъпени сензори, които могат да се отърсят от такива ситуации буквално за дни и седмици, но тук не пишем за тях. В техните случаи може да се поспори доста, дали те имат въобще нужният „потенциал“ и „капацитет“ да развият дълбока и истинска връзка, или да влязат открито и безрезервно в нова, бурна и споделена любов. Мисля си, че при тях всичко е на ниво авантюра и самите те не чувстват потребност и не очакват да „поддадат“, в посока задълбочаване и в последствие обвързване под формата на връзка, брак или съжителство. Ако го правят, то е с други подбуди и най -“ощетени“ естествено са техните партньори. Познавам хора, които страдат точно от този синдром на явна безчувственост на избраника си и които търсеха причините в самите себе си. Wrong!
Трябва да се научим да използваме сетивата си и да не си позволяваме лукса да губим време в несподеленост, с неосъзнати и неподходящи хора, а да „каним“ и приемаме в живота си онези, които могат да отворят сърцата и душите си за нас. Безрезервно и сляпо. С доверие и страст, с взаимност и копнеж. Както казва Хосе Балу – „Даже на мъж който не вярва в нищо, му трябва жена, която вярва в него“.

В по -“развитите“ общества повече от половината от доходите на психолозите и брачните и семейни консултанти идват от практиките им точно с такива двойки, които търсят начини науката и медицината да намери „цяр“ за техните личностни болежки и сърдечни драми и да излекува тези измислени „болести“. Похвално е, когато полагаш усилия и искаш да запазиш целостта на брака и връзката си, но е глупаво да плащаш за нещо, което е можело да избегнеш и предотвратиш.
Ама какви ги приказвам и аз, все едно не плащам цял живот за грешките си, макар и не на психолози и консултанти…?!
За съжаление определени „сензори“ се активират и започват да дават сигнали към сърцето и мозъка на много късен етап, а вероятно е и въпрос на опит и развиване на интуицията.

Съветите на повечето „специалисти“ са да се бориш до последно за съхраняване на семейството, обаче аз лично започвам да се убеждавам, че никой психолог и брачен консултант не може да ти бъде от полза, ако твоята „половинка“ не се отвори безрезервно към теб и да се доверите един-другиму. Естествено че думата „извинявай“ и „сгреших“ не може да залепи идеално счупените парченца, но са едно добро начало…
Приемаме, че нищо не е помогнало и двамата напускате семейното огнище наранени и кървящи.
Изграждането обаче на прегради
и стени от страх пред новото ви поставя в позицията на слаб и невярващ в себе си индивид. Това в никакъв случай няма да ви отвори врати към нови възможности и връзка, а даже ще ги затвори с трясък.
Ако случайно ви „споходи“ внезапно ураган от нови чувства и сте в плен на любовен тайфун, почти сигурно е че не трябва да се криете в убежището, а да излезете и да застанете открито. Да „дарите“ с вяра, доверие и още повече любов „приносителят“. Да устоите на тази „буря“ и да съумеете да направите паралел. Както няма две еднакви дървета, така няма и две еднакви души.

Чували ли сте за термина „шокова терапия“?
Е, това е според мен. Разбитият вълнолом от бурните вълни блъскащи се в пристана на любовта, трябва да „поправите“ излизайки смело в открито море и порейки бясно вълните на своите скъсани, наранени и изтерзани до болка сетива. Казва се, че за кораба най-сигурното място е пристанището, но там той изгнива и никога повече не може да плава в моретата и океаните, за където е предназначен.

Е, човек е създаден да обича и да бъде обичан. Ако не се е получило с него или нея, то със сигурност не трябва да губите вяра и да поставяте под карантина кървящото си сърце.

Съборете стените, надуйте платната и излезте в открито море.
Отворете душите си за глътка свеж морски бриз и нова любов.

коментари