СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

Шепа фурми, гъсто черно кафе, стар фотоапарат и грохот на бясно разбиващи се вълни..
Това са верните ми спътници и изглежда щяха да са единствената ми компания в ранните утрини на последните августовски дни на отиващото си лято.

………….

Водата отмиваше от пясъка следите от стъпките на бягащата напред жена. Все едно летеше и никога не беше докосвала брега. Като кошута, газеща в дълбок зимен сняг. Бях някак уверен, че моите деветдесет и четири килограмови стъпки не могат да бъдат така лесно заличени от някакви си вълни… Обърнах се и ги видях все още там. Поклатих одобрително глава с тъжната усмивка на човек, който трудно може да бъде изненадан. Съжалих, че кучето този път не е с мен.
Срещу мен се носеше в бърз бяг и дива радост голям кестеняв сетер, с удивително красива осанка. Мокра глава, високо вирната опашка и чифт бадемови, топли очи…Вземаше по няколко метра наведнъж, все едно беше гепард, а не „просто едно куче“.
Споменът отпреди месец се завърна с мощта на ураган и ме блъсна със силата на огромна двуметрова вълна. Малко след това усетих и лапите върху гърдите си и как ме събори на земята, ближейки лицето ми в изблик на дива, неистова радост. Може би лудост…
Само животните могат да обичат диво и истински. Лудо и безгранично. Отведнъж и доживот!

Това беше Бека – кучето на нашата съседка по бунгало.
По всичко личеше че не ѝ направи голямо впечтление разлятото кафе, разпръснатите фурми и търкалящият се по пясъка фотоапарат. Осъзнах че и аз вече не мислех за тях.
Понадигнах се леко на лакти и взех да се оглеждам за „нея“.

В онези ранни юлски утрини заедно разхождахме кучетата с часове. Пиехме кафе, чистехме фасове и найлони от пясъка и разговаряхме надълго и нашироко. За нещата от живота. За любовта. За страстта. За отминалата младост. За наближаващата старост. За несбъднатите мечти. За липсата на смелост. За нерешителността. За пропуснатите мигове…
Кучетата играеха в мокрия пясък и плуваха в плитката лагуна, образувана на устието на малката река, стичаща се от полите на Странджа.
Който не е ходил на юг от Царево и Варвара няма как да разбере какъв колорит на природата е събран в този най-югоизточен край на българската акватория на Черно море. Гъсти широколистни и иглолистни гори се „сблъскват“ със скалистият бряг и крият уютните плажове от зли и алчни очи, многобройни реки и поточета си проправят път през китни дюни и красиви вековни скали, топъл и ситен жълт пясък и целогодишни зелени треви битуват заедно в унисон и приютяват птиците, гущерите и малкото останали нудисти…
Сливаш се с природата и забравяш за несъвършенствата ѝ.

Не можех, а и не исках да стана от пясъка и да се откъсна от усещането за безгранична обич с която ме даряваше Бека. Бяхме „общували“ едва четири дни през юли, а сякаш се „знаехме“ от години…Странно е как животните избират на кого да дарят любовта и верността си за толкова кратко време, а на хората не им стига цял един живот!?

Изминаха няколко минути и хрипав мъжки глас подвикна името ѝ. Надигнах се леко на лакти и видях на около двадесетина метра висок млад мъж с широкопола сламена шапка да държи повода и любимата ѝ топка и да приближава бавно към нас. Беше някак странно прегърбен, все едно носеше на плещите си бремето на цяла една епоха. Вървеше трудно, със ситни крачки и в погледа му се четеше самота и отчаяние. Изглеждаше че се забързва, но явно му беше трудно. Краката му потъваха в мокрия пясък и сякаш полагаше огромни усилия да направи следващата си крачка. Човек би помислил че е болен или че го гони тежък махмурлук.
Спря до нас и започна да се извинява, смятайки че кучето ме притеснява и смущава, докато в погледа му се четеше объркване и смут. Явно беше повече от странно за него кучето да се любува така отдадено и безрезервно на един непознат…
Повика я отново по име, но кучето като че ли не го чуваше…обикаляше около мен, пръскаше солена вода и пясък навсякъде и изглеждаше че никога нямаше да спре да ми се радва. Бавно се изправих и вдигнах фотоапарата от пясъка. Издухах песъчинките доколкото можах и прехвърлих ремъка през рамо, докато нищо неразбиращата Бека ме обикаляше като блатно птиче щурец.
Мъжът продължаваше да се извинява с очи и отчаяно да търси думи, за да „оправдае“ поведението ѝ.

– Аз съм Венци, му казах аз и пристъпих напред с леко протегната ръка.
– Владо, отвърна той и пое дланта ми някак вяло с кокалестите си пръсти.
Казах му че се познаваме с Бека отпреди месец и нещо и че тя навярно търси Гришо(моето куче) за да тичат отново и плуват в лагуната, всяко захапало пръчка в уста и носейки я чинно в нозете на стопанина си. Попитах за Валя…

Разбрах какво щеше да ми каже още преди да отвори уста. Сълзи потекоха от вдлъбнатите очи и той не можа да прикрие мъката и скръбта си. Сподавено каза: Няма я вече мама…
Повече не попитах. Устата ми пресъхна рязко и не виждах нищо. Умът отказа да го приеме, а болката прониза цялото ми тяло. Сърцето сякаш спря да бие.
Учуди се, че я познавам и сякаш му стана по-леко като видя сълзите и в моите очи. Усети скръбта ми и като че ли въздъхна с облекчение, че можеше да сподели болката си с някой, макар и непознат.
Малко след като сме си тръгнали към средата на юли, на един от многото остри завои тежък камион отнесъл колата ѝ и я запратил върху ръбестите скали долу. Часове отнело да я изтеглят и нарежат ламарините, за да извадят безжизненото ѝ тяло. Никой не можел и не искал да повярва на нелепата смърт, която я застигнала. Погребали я тихо в родния Черноморец, отменили сватбата, прибрали вещите ѝ и заключили бунгалото. Оттогава идвал за първи път.
През повечето време Бека лежала на килимчето си в голямата им къща и като че ли никой не бил в състояние да я извади от летаргията и мъката, която я обзела оттогава. Виела и скимтяла денонощно и когато ставала от леглото си бродела и се лутала като обезумяла из двора.

Носела в устата си стара нейна гривна и нищо не можело да я накара да се раздели с нея.

Днес Владо решил да я доведе до Делфин. Знаел от майка си, че това е любимото и кътче на света. Мястото, където идвала всяко лято и прекарвала седмици в уединение. Само тя и Бека.
Още след разклона за Приморско кучето започнало да скимти и да драска по стъклото, сякаш искало да скочи в движение…Едва дочакало да спрат на къмпинга и се втурнало към бунгалото.
Непонятно било за голямата му кучешка душа, че вратата е затворена и обрасла в трева, а пердетата скривали какво няма вътре. Обикаляло 10 минути със сподавен и дрезгав лай и очи пълни с надежда. След това се втурнало към плажа и малката лагуна. Владо не могъл да я настигне и се молел Бека да не избяга. След това я видял как събаря някакъв мъж на брега…

Чичо Жоро вдигна бариерата и ми помаха за сбогом. Затворих прозореца и си пожелах на глас догодина да го срещна отново. Децата му махаха докато се скрихме зад завоя към Варвара.

Бях минал не повече от километър когато я видях в огледалото. В стремглав и забързан бяг, с изплезен език и плачещи тъжни кафеви очи.
Спрях и зачаках. Отворих вратата и тя връхлетя отзад при децата. Звъннах на Владо и му казах че е при мен и че ще го изчакам в Черноморец…
Мълча повече от минута и когато заговори, гласът му беше вече уверен и ясен.
„Ако нямаш против – вземете я с вас!“

коментари