ХИЖАТА


Кети пристигна с мотора.

Запознаха се преди 6 месеца в градската библиотека. Той проучваше отдавна забравена история за убийство от ревност, във връзка с едно свое ново разследване на корпулентен депутат. Беше се заровил в купчина стари вестници с пожълтели страници и изписваше нещо с разкривен почерк в бележника си. Тя, в непосредствена близост до него разгръщаше бавно страниците на романа „Шогун“, докато търсеше нещо занимателно за четене за поредната тежка нощ.
От месеци насам Кети се бореше да преодолее безсъннитето и намери временно спасение в книгите. В опит да разсее нарастващото безпокойство, беше се ориентирала за кратко в публицистичния жанр, но скоро разбра че това само задълбочава кризата и изследваше трескаво библиотеката за нова „храна“ за изтерзаната си душа. След като се премести в новата квартира нарочно не си включи интернет. Може би само в първите бесънни нощи съжаляваше и си внушаваше, че вероятно щеше да ѝ е по-добре, ако имаше поне кабелна телевизия. Няколко дни след първите кризи отиде до библиотеката, извади си картон и започна да прекарва по няколко часа седмично в търсене на заместител на съня.

Погледите им се срещнаха в сумрачната обстановка и двамата кимнаха леко с глава в знак на мълчалив учтив поздрав. Стори ѝ се даже, че улови лека усмивка в изражението му, но не можеше да се закълне в това. Тя не свали поглед и с нескрито любопитство разгледа набразденото му и грубовато лице, зле прикрито от поне двуседмична посивяла брада. Мъжът използваше очила за четене и дълго след това тя се питаше дали те не подсилиха тогава първото впечатление за него, като за един улегнал, ерудиран и интелигентен мъж. Видя огънят в очите му. Първо си помисли че само и се струва привлекателен, вероятно защото отдавна не беше имала мъж до себе си. Толкова отдавна, че чак не помнеше откога и вече не усещаше толкова осезателно липсата на мъжко присъствие, ласки и внимание. Загриженост и подкрепа от мъже така и не беше получавала, дори и от баща си, дори и като малка.
Само веднъж преди два месеца се беше събудила сутринта обляна в пот и трепереща – беше избухнала в екстаз и получи полюции в съня си. Всичко под нея беше мокро и лепкаво, топло и ухаещо на секрети. Първо се засрами, после се усмихна а накрая се ядоса, че не може да си спомни лицето и тялото на този мъж, който я беше направил щастлива насън. Помнеше само че е груб и недодялан на вид, но много нежен и внимателен към нея.

Другият въпрос дойде почти веднага – какво прави в библиотекататози мъж, при положение че тук никога нямаше никой и защо се рови във вестници, а не в телефона си, както правеха всички вече?

Беше с гръб към него и лице към лавиците и разлистваше страниците вече съвсем машинално. Не виждаше почти нищо от написаното от Клавел, когато чу гласа му. Дрезгав и плътен баритон. Властен, но някак мек и нежен:

„Аз съм Джани“.
Обърна се – той беше станал прав с протегната напред ръка. Пръстите му бяха дълги, с добре поддържан маникюр и без никакви бижута, халки или пръстени. Тя пое ръката и изрече леко прегракнала
– Кети, приятно ми е!
Стори ѝ се, че той задържа ръката си по-дълго от необходимото и усети странна топлина преливаща от неговата длан в нейната. Освен ръката, той задържа и погледа си, продължително и настойчиво вперен право в очите и. Като че не бързаше да огледа тялото ѝ, както обикновено ѝ се случваше при първа среща и запознанства. Тя също не сведе поглед и за миг очите им потънаха в дълбините на орбитите на другия, преплувайки хиляди мили и прекосявайки планини, поточета и долини за части от секундата. После усети че ѝ премалява. Отдръпна ръката си леко и нервно изглади несъществуваща неравност по безупречно изгладената пола. Той остана прав за още кратко…

Джани не бързаше да отиде да я посрещне.
Допиваше бавно уискито си на верандата и следеше всяко нейно движение. Наблюдаваше я как слиза от мотора, докато самият той продължаваше да се поклаща ритмично на люлеещият стол. Отново усети онази тъпа болка, последвана от изтръпване на крайниците и настръхване на кожата по цялото тяло.
Кети беше изящна и грациозна. Газела в кожа на жена. Развълнува се точно както в онзи есенен следобед в библиотеката, когато я видя за първи път. Спомни си, че тогава я огледа внимателно отзад, докато тя разлистваше някаква книга. Особено приятни му се сториха онези Н-образни вдлъбнатини зад коленете ѝ, а фините глезени и добре оформените прасци говореха едновременно за добър ген и навярно активно спортно минало. Косата ѝ беше вързана на кок и се виждаше изящна шия и прави кокалести рамене. Физиката и стойката ѝ издайнически водеха мисълта му към балета, но можеше и да греши. Не беше съвсем млада, но беше младолика и изглеждаше страхотно. Опита се да отгатне възрастта ѝ. Спря се на 39-40. Когато тя се обърна и го погледна, той все още драскаше нещо в бележника си, но едва успя да смъкне погледа си от ханша ѝ, за да не попадне в неловка ситуация.

Катрин (това беше цялото ѝ име) свали каската със заучено движение и разтръска косата си. После изпъна кожените панталони по цялата дължина на стегнатите си спортни крака, бръкна под седалката и извади раница с картинка на Мики Маус. Метна я небрежно през рамо и остави каската на мястото на раницата, като подпря мощният мотор на степенката. Обърна се и тръгна към хижата. Бедрата ѝ се поклащаха предизвикателно, а косата – вече освободена от хватката на каската, се вееше от внезапните пориви на вятъра.
Беше края на Март и поляната беше осеяна с минзухари. Боровите иглички и мъхът, които доскоро бяха затрупани под сняг, отстъпваха място на новата тревна постеля на ливадата. Все още не толкова залена и ароматна, но придавайки завършен вид на планинския пейзаж. Хижата беше сгушена на южният склон на планината. Цялата от дърво и строена без излишен кич, къщата изглеждаше като създадена от природата на единственото възможно място за това. С остър връх, просторна веранда след трите стъпала, малка тераса на втория етаж и зашеметяваща гледка към осрещният северен склон на планината.
Всеки път когато идваха тук, той пристигаше няколко часа по-рано, минаваше през селото да вземе ключовете и да плати наема. После запалваше камината, проветряваше стаите и подреждаше свещите и цветята.

Няколко дни след срещата им в библиотеката тя му позвъни. Беше изчакала с надеждата той да се обади пръв, но после нуждата и желанието да го види надделяха над суетата.
Гласът му беше още по-плътен и с много приятно звучене по телефона. Кети усети отново как вълнението я обзема и кара коленете ѝ да омекват. Беше се вълнувала и през изминалите няколко дни, но образът му избледняваше в представите ѝ. Тялото му беше само силует, а лицето беше без форми. Очите зад очилата и брадата обаче помнеше. Разбраха се той да вземе вино и да отиде у тях. Продиктува му адреса и се зае да приготвя лазаня и някакъв десерт.

Готвеше още от малка – тогава се налагаше да се грижи от ранна детска възраст за баща си, който се връщаше винаги изморен, гладен и нервен от работа, докато майка ѝ се напиваше до несвяст в някоя кръчма с поредния си любовник.
Научи се да готви от леля си, която рядко беше добра с нея. Понякога я извеждаше на разходка, даваше ѝ джобни, но заедно с тях „вървяха“ и задължителните поучителни истории, напътствия и съвети за тежкият живот, който я очаква. Други неща усвои през годините вече останала съвсем сама и предимно по неволя.

Подреди всичко перфектно, погледна за последно масата и побърза да вземе душ, защото той щеше да дойде всеки момент. Мислеше какво ще му каже. Искаше ѝ се той да остане и след вечеря. Странно, но след изминалата поредна бесънна нощ още не чувстваше умора. Превъзбудата обаче ѝ личеше. Докато приготвяше вечерята и подреждаше масата, счупи една чиния, изтърва два пъти приборите и събори високата мелничка с подправки.
Не успя да изсуши косата си. Едва беше облякла някаква рокля, сложи малко парфюм, погледна се в огледалото и му отвори.  Той се усмихна съвсем естествено, подаде ѝ внимателно цветята и виното и прекрачи прага на малката и квартира.

Кети изкачи трите стъпала към верандата и видя как той стана. Усмихнат и леко прегърбен, Джани я прегърна нежно и я задържа дълго в обятията си. Беше без очилата и сега на дневна светлина сивото в очите му грееше в зелени оттенъци. Стори ѝ се малко блед, въпреки че изглеждаше както винаги усмихнат и ведър. Още когато ѝ се обади да и каже, че би искал да се видят тази, а не слеващата седмица, тя си помисли че гласът му не звучи така убедително и твърдо, както обикновено. Изкушаваше се да го попита има ли нещо, но реши че той сам щеше да сподели, ако нещо го притеснява.

Беше свикнала с директният му подход и споделяше неговият модел – да си казват всичко, да отдават нужното внимание на тревожните и радостните неща, да се наслаждават на щастието си, но и също така да отчитат и говорят за проблемите и стените, които се мъчеха да разрушат.
В началото не говореха много за миналото си, само загатваха за трудностите, през които са преминали. Бяха завладени от еуфория и вълнение и беше нормално в първите два-три месеца да се интересеуват само как да консумират максимално връзката си. Търсеха всяка възможност да са заедно, правеха любов до припадък и после пиеха вино и уиски до късно на верандата.

Спомни си първата им нощ заедно, когато не успяха даже да опитат от лазанята и се озоваха в прегръдките си. Тя се нахвърли с такъв плам, с такава страст и нетърпение, че после изпита известни угризения. Питаше се дали той няма да си извади грешни изводи за миналото ѝ. Сети се и как после в тишината на октомврийската нощ не смееше да мръдне, за да не го събуди и да не си тръгне. Дори и хъркането му ѝ се стори приятно тогава. Остана сгушена в него и за първи път от дълго време спа спокойно и непробудно. Събудиха я целувките и ръцете му. Мислеше че сънува, също както в онази нощ когато беше изживяла мощен оргазъм насън. Този път обаче беше наистина. Вълните я заливаха, удряха и мятаха с все сила. Тялото ѝ се гърчеше неистово, а той пиеше от удоволствието ѝ, бавно и с явна наслада. Сега той имаше лице. Беше Джани, а тя беше щастлива.

Когато влязоха в хижата тя остана учудена. Камината не беше запалена, липсваха обичайните цветя, вино и свещи. Багажът му беше до вратата – неразопакован в онази сива чанта. Усети хлад. Стори и се че не е в същата хижа и почувства буцата в гърлото си. Сълзи напираха в очите и, а тя още не знаеше защо. Само усещаше. Началото на края. Защо?

Идваха тук вече няколко месеца и това беше техният начин да се откъснат от всичко и всички. Не говореха за работата си, не обсъждаха нищо излишно от сивотата на ежедневието си. Бяха си „забранили“ да се натоварват с битови въпроси. Слушаха музика и говореха предимно за изкуство, пътешествия и книги. Правеха дълги разходки, бурен секс и си приготвяха бърза храна. Прекарваха часове наред на кожата пред камината и се изключваха от заобикалящият ги свят. Голи и с разголени души. Завити само с любов, халат и тънкото одеяло.
Когато разбра че е женен, Кети не каза нищо. Не очакваше че 50 годишен мъж ще е ерген, само се чудеше коя е жената, която не се интересува къде и с кого е в нощите и не го пита с кого и къде е в почивните дни? Защо го е загубила? Кога? Как?
Кети никога не възрази срещу желанието му да се виждат само на хижата. Липсваше ѝ в дните докато дойдеше събота, но вече спеше нощем. Може би защото с него се чувстваше обичана, спокойна и усещаше абсолютна взаимност и споделеност. Знаеше че ще направи всичко за нея, но никога не поиска от него повече от това, което той беше решил да ѝ даде – Любовта си!
Никога не говореше за жена си, само за децата. Бяха при него, но му липсваха. Живееха заедно, но бяха отчуждени. Тя не знаеше какъв баща е Джани, но знаеш какъв човек е. Познаваше душата, не само тялото му. Не знаеше навиците му, но чувстваше енергията му.
Много пъти махаше очилата и нежно целуваше очите му. Искаше ѝ се да потъне в тях и „давейки се“ да изпие мъката, която извираше от там.

Видя я на погребението.
Беше в началото на Май и поредният пролетен дъжд като че ли опитваше да измие всичката мръсотия от лицата на опечалените. Ридешеше тихо, но без сълзи. Беше облечена в традиционното черно, а русата и коса контрастираше с всичко останало.
Някак изкуствено хубава, с кукленска красота и повече грим от необходимото, тази жена поне на пръв поглед не се вписваше с темперамента и интелекта на Джани.
Имаше само няколко негови колеги от редакцията и малък брой приятели, всичките явно доста по-възрастни от Джани. Липсваха роднини и семейни приятели. Децата скърбяха истински и не искаха да повярват че вече го няма. Не беше казал на никой за болестта и си беше отишъл сам. Тихо и ненатрапчиво. Дори смъртта си беше посрещнал гордо и изтънчено, без патос.
Кети наблюдаваше церомонията скрита зад един вековен дъб, съкрушена и безмълвна, стискайки неговата кърпичка в ръка. Изчака всички да си тръгнат и остави букет от бели хризантеми на гроба. Стори ѝ се че пръстта ухаеше на него, а капките дъжд бяха като отронени сълзи от очите му. Образът му беше съвсем ярък в съзнанието ѝ, а гласът му сякаш се носеше над зелената морава и успокояваше душите на мъртвите…

Беше късен октомври.
Кети загаси мотора.
Влезе в хижата, остави виното на масата и сложи цветята във вазата. Запали камината, наля си чаша вино, а на него уиски в любимата му чаша и излезе на верандата. Взе „Шогун“ от чантата си, седна в люлеещият стол и наметна одеялото върху раменете и краката си. Отпи бавно голяма глътка и се загледа в склона на планината отсреща. Шишарките и игличките от двата бора бяха започнали да падат върху изгорялата от слънцето трева.
Скоро щеше да завали.

коментари

Вашият коментар