Днес е 10 май и ми е празник. Празник на артистичния мързел. На свойството на ми(с)тичната събота да ми даде сили да не правя нищо, а бог да гледа отвисоко и да подкрепи и одобри мързелуването. Абе просто си ми е едно празни4но, пък и нали е Satirday, значи ми е и забавно…
Напоследък се улавям, че още повече харесвам, предпочитам и търся минимализма и усамотението (не само когато мързелувам).
Не знам как да го обясня, нещо като че вече не обичам и не понасям масите, тълпите, групите…
Не ми се ходи по ресторанти, не ми се блъска в навалица, нямам нужда от суматохата и хаоса на ежедневието в „големия град“, нямам нужда и от изтъркани сбирки, на които се събират едни и същи хора и всеки път се говорят едни и същи неща, само че в различен ред, с различен тон и се създава усещането като да се разказва история за нещо ново и интересно, пък то – същото…
Пътува ми се по пусти пътища, празни полета и тесни мостове, по тихи горски пътеки с опадала шума по земята и зелени лишейчета по камънака отстрани.
Да де, ама днес точно не ми се и пътува даже.
Мързелува ми се целенасочено и тенденциозно. Направо като много важна кауза го приемам…
Наскоро чух, че цената на усамотението е много висока, но мисля, че съм много готов да я платя.
Процесът започна почти преди десет години и с всяка изминала като че ли дистанцията между мен и хората се увеличаваше и придоби размерите на пропаст. Да, пропастта стана естествено препятствие и оправдание на онези, които доскоро наричах близки или добри познати.
Приятели така или иначе няма, може би един-двама да са останали…(естествено, че проблемът е в мен, в кой друг да е?!) Онези които останаха, не ги интересуват никакви пропасти, тунели и прегради. Те са си тук, с мен, до мен. Честитят ми рожденния ден на патерица, цъкат с език че не могат да дойдат и знам, че наистина съжаляват, че не можем да сме по-често заедно…
Не ме разбирайте грешно, не искам да съм съвсем сам. Усамотението за мен значи да съм заобиколен от любимите ми и свидни жена и деца, кучетата и други домашни животинки, насекоми, жабки, птици и щурци, че даже и от щастливите кокошки на съседа, дето спят по дърветата като орли. И това е…Всичко! Всичко, от което се нуждая!
Другото, което ми е важно е да не попадам в компании на хора, които са обладани от суета, вглъбени в егото и за(г)робени от целите си, а ако случайно попадна, да гледам да не обсъждам с тях „приоритетите“ им, ценностите и морала, щото са лични и тотално различни и не бихме се разбрали, и ако мога да изчезна максимално бързо, и да се спася от страстта им към придобивките и ниските им материални идеали, превърнати в цели, еуфория и неистова страст за кариери, титли, успешни инвестиции и „постижения“…
„Драмата“ в живота ни идва предимно от (въз)действието на очакванията, егото и суетата, иначе не бихме били толкова „наранени“ и уязвими, самотни и недоволни, натъжени и нещастни.
Когато у мен се породи усещането, че вече предпочитам усамотението, нямах и миг съмнение или пък усещане за отчуждение, а за смирение.
Да. Почувстах се смирен, но не и примирен. Малко самотен, но не и сломен.
Точно тогава някъде (миналата есен) се появи и пулсирането на АРТ-ерията, катализаторът на хормоналните процеси чрез ролята на изкуството, изтласквайки и вливайки ежедневно така нужните живителни сокове в тайната и мистична главна вена и жлезите на живота ми.
Сега вече имаме мисия (аз и Тя), имаме кауза, имаме вдъхновение.
Пишем, четем, публикуваме, информираме. Споделяме, анализираме, интервюираме и препоръчваме – събития, автори, коцерти, галерии, премиери…
Говорим си задъхано за изкуство и Любов, за поезия и култура. За музика и музи. За театър и кино.
Усамотението е привилегия, която е задължителна за творчеството и гения на артиста. За другите не е задължителна, но е препоръчителна след една определена възраст и след изчерпване на търпимостта, дипломатичността и когато вместо алтруизъм, его и суета, усетите че сте изпълнени с трайно усещане за простота, лекота, минимализъм, непукизъм и цинизъм.
„Публиката“ да заповяда и да заеме местата си след това…
Janus
10 май’25 | гр. Ябланица
авторска фотография ©2009 | Венцислав Димитров
