Имаше време, когато нравите и поведението бяха в пряка връзка с възпитанието и образованието. Минало свършено!
Интензивността и хаоса на съвременните „модерни“ възгледи (+ технологии) опитват да налагат нови правила на общуване в съвремието, макар събитията да не са изолирани и водещи към тази епоха, а да имат своите дълбоки корени още в зараждането на цивилизацията.
Да, обаче…
Ярките примери и доказателства за упадъка на нашето общество вече са видими и съвсем ясно различими във всички посоки и сфери, но най ме засягат онези, които се случват у нас.
Дъно, на дъното, на дъното!
Тиня! Кал! Помия…
Безнравствени общности, безпринципни хора, безпочвени думи.
Безпардонност! Безнаказаност! Безобразност!
Накъдето и да се озърнеш само грубост и пошлост. Поквара и разруха, гняв и безумие.
Като се обърнеш – още повече „от същото“.
Повратностите на живота се превърнаха в кръстопът на безхаберието.
Злоба, наглост, алчност, лицемерие. Няма мъдрост, няма благородност, няма смирение.
Само един кръговрат на безпътието…
Да вземем т.нар. – „политици“. Празни глави в кухи души. Повечето нямат място не в парламента, ами въобще сред живите.
Непростими грешки на алкохола, на родителите си или на някой производител на кондоми.
Паразити, които ако бяха другаде „народната любов“ щеше да ги е наказала и затрила от лицето на земята.
Алчни и нагли гъзове, които генерират фекалии и нулеви калории, които не запълват нито клоаки, нито никаква реална нужда и даже не се стараят да звучат „добре“. Води ги само една „голяма нужда“! Вместо да обсъждат проблеми – те ги създават. Вместо да ги решават – ги умножават.
Като ги гледат хората не знам какво си мислят, ама колкото и да искаш да ги избегнеш, все ще се намери някъде да ти попадне някой „бисер“ на политическата (не)реалност и парламентарната публицистика, който се излива „официално“ отгоре върху нацията като кофа с редки фекалии. И при все това „благодарение“ и „с подкрепата“ на малодушното ни обществено само-не-съзнание, незаинтересованост, апатия и безразличие, подправено с тяхното безочие, наглост и платена изцяло от нас арогантност.
Отдолу, на дъното, дето няма дъно е същото, само дето има и тиня…
Не знам защо започнах с политиците, бях ги оставил за накрая. Може би защото най-много ме е яд на тези, дето уж от от тях зависи благоденствието на народа…
Просто не знам „Кой разпореди това безобразие“…
Според мен, макар да не знам дали е само според мен, но имаме огромен дефицит на човечност!
На качества като морал, неподправена доброта и състрадателност!
На добро възпитание, житейско познание, морално извисяване и нравствено образование.
Покварата е повсеместна, алчността – безгранична, държанието – безпардонно.
Онези, които не са обзети от апатия са последователи на агресията.
Пацифистите вече не са модерни, а който не скача е червен.
Една рижа кратуна си играе с целия свят, а онези които искат да бранят земите и честта на дедите си са „врагове“. Войни навсякъде, дори където няма бойни действия. Бум на производството на оръжия и лекарства, закриване на болници и училища, защото не са „печеливши“.
А иначе всички знаем, че богатството вече се измерва с пари, парите – с власт, властта – с гласове. Популацията у нас е пряка връзка на геноцида, които пък е функция на политиките за подмяна на основната електорална маса, чиято платена цел и „кампания“ е да прави „богатите“ още по „богати“.
„Бедният“ народ обаче не е за съжаление, защото както е казал Жозеф дьо Местр още преди повече от двеста години – „Всеки народ заслужава управниците си“! Ами явно е бил прав…
Иначе в глобален, пък и в национален план – всичко е ясно!
Животът поскъпва и никой не мрънка. Пък и да мрънка – все тая. Керванът си върви, кучетата си лаят. Скоро онези, които гледат земя и животни и които произвеждат чиста храна ще са новите месии, „богаташи“ и господари на света.
Идва глад, войни и размирици. Метежи, дронове и катаклизми. Ще станем роби на собствената си еволюция заради онези, които е можело да са просто обект на една нощна полюция.
Направо предвиждам Gekokujo и масови междуособици в световен план, въпреки „господството“ на тираните и вкоренения деспотизъм. Климатичните промени, катаклизмите и природните бедствия ще са най-малкият ни проблем занапред. Вѐрвайте ми!
А ние? Какво търсим? Кого?!
Светлина! Надежда! …и Човеци!
Търсят се Човеци!
Или както казва Халит Ертугрул в своята книга „Човекът, който търси себе си“ – „Пътят към себе си минава през признаването на собствените грешки и смирението.“
т.е. всеки може да открие човешкото в другите предимно и най-вече първо чрез себе си.
Разбира се, че има изключения и за мен е чест, че се познавам и дружа с такива хора.
Човеци, дето на мравката път ще сторят, на бедният залък ще дадат, на болният – кръв.
Почтени, тихи, незабележими. Доблестни, прями и благородни. Исполини на човещината!
Ако не ги познаваш и слушаш какво говорят за тях – няма да повярваш какво голямо сърце се крие зад загрубялата им кожа и каква душа зад натежелите от умора очи.
А иначе живота – ами и той вече не е същият.
Личният живот стана публичен, публичните финанси – частни, обществените каузи – безнадеждни.
Историята не се помни или се изопачава, бъдещето е неясно, настоящето – несигурно!
Никой няма да помни нас и нашата част от историята, ако и ние просто само „съществуваме“.
В края на този мрачен монолог, изпълнен с личното ми разочарование и всеобщ песимизъм, мисля че трябва да видим и открием и лъч надежда. Въпреки упадъка на обществото ни и липсата на морал, знам че винаги ще има хора, които се стремят към доброто и човечността. Те ще са истинските герои на нашето време, макар и да е твърде вероятно да останат незабелязани. Може би не всички ще разберем техните усилия и ще чуем за добрите им дела, но все пак нека се ослушваме и оглеждаме. Кой знае в кой от вас „спи“ новият Левски?!
Може би е време да се замислим и за собствените си (без)действия и да потърсим смирение и признание на грешките си, за да започнем процеса на възстановяване на човечността и моралните ни ценности.
В крайна сметка, не знам доколко ще е вярна максимата че „бъдещето е в нашите ръце“, ако не успеем да преодолеем егоизма и алчността, ако не можем да създадем свят, в който почтеността и добротата отново ще бъдат ценени.
Защото именно в трудните времена се раждат най-силните характери и най-великите идеи.
Венцислав Димитров | Janus
15 Март 2026, гр. Ябланица