НАЧАЛОТО НА КРАЯ | НЕОСЕЗАЕМОТО ОСЪЗНАВАНЕ

НАЧАЛОТО НА КРАЯ | НЕОСЕЗАЕМОТО ОСЪЗНАВАНЕ…

Преди време добър мой Приятел и ментор се опита да се отлюспи от матрицата, изнасяйки се високо в планината. Заживя аскетично заедно с кучето Бък в стара двуетажна каменна къща. Спеше на миндер, имаше везани шарени черги вместо мокет, груби ленени чаршафи и варел с вода вместо бойлер.
Переше на ръка, четеше и пишеше на свещи, пасеше и доеше овце, правеше сирене, сушеше билки…
И така 13-14 от последните му години, оказали се най-продуктивни за творчеството му, но доста тежки и „скъпи“ за психиката и менталното му здраве.
За съжаление – фатални и за живота му.

Малко-по-малко приятелите и близките му от „големия град“ го забравиха. В началото идваха при него и му гостуваха, а той ги черпеше с натурални (не био или „еко“) продукти. Говореха си с часове, обследваха природата, четяха черновите му, пиеха боровинково вино и разглеждаха албумите му със снимките от младежките им години.
После си тръгваха с пълни багажници зимнина, домашно сладко, кора яйца и изсушени ароматни билки. Сетне спряха да идват.
Омръзна им „обикновеният“ му живот и липсата на „забавления“, там горе високо в планината. Бяха толкова свикнали с мръсотията и шума около себе си, с „динамичния“ си живот и „жизнено-важни“ неотложности, че не можеха да повярват че някой може да „съществува“ дълго и да си е самодостатъчен на такова уединено място. Да води такъв дълбоко-осъзнат и пълноценен живот в абсолтен синхрон с природата, па макар и в плен на самотата.

Дори да е имал нужда понякога от нещо, това не можеше да бъде разгадано нито от погледа му, нито от скритите в душата му думи.

В началото го канеха да „слезе“ до града, да се разходи, да им гостува…Той само поклащаше глава мълчаливо и им махаше тъжно с ръка на изпроводяк. После спряха да го канят, спряха и да идват.

Децата му бяха идвали тук само веднъж, макар да бяха молили майка си многократно. Бяха малки, за да ги пуска сами, а тя самата нямаше желание да се откъсва от градската среда и комфортната си суета. Пристигнаха късно вечерта и си тръгнаха преди обяд на следващият ден.
Имам чувството, че тогава той загуби своята битка, или по-скоро се предаде на съкрушаващата болка, самотата и отчаянието. На мъката по децата си и на потискания с години гняв към майка им.

Искрите жар в бадемовите му очи се разпалваха и зениците му оживяваха, когато чуваше кучето да лае „на кола“ – знаеше че някой идва при него.
Винаги с надежда поглеждаше отпред – дали пък няма да види момичетата да прескачат локвата пред портата и да се впускат в стремглав устрем към изкорубената люлка на двора…

Живееше в най-горната опустяла махала и тук пътят свършваше в „нищото“, точно досами къщата…Оттук нагоре се рееха само орли и живееха диви кози и духове. Сутрин рано пускаше мечтите си да се реят волно из широката пустош, а вечер предаваше блажено и спокойно спомените си в меката прегръдка на облаците и топлата утроба на планината.
Понякога говореше на дърветата в гората. На овцете. На камъните.

Богатата му душевност го държеше жив, но тъгата и самотата му накрая го убиха.

Едва след време се замислих: Какво всъщност го беше подтикнало да изостави „светският“ и да се отдаде на скотския живот?
Аристократ, ерудит и благородник по рождение, естет, бохем и циник по „призвание“…
Не знаеше ли за всички лишения, трудности и самота които ще го съпътстват и че ще прекарва цели седмици и месеци говорейки само на кучето?!
Отивайки си, той все пак успя да запази до края детинското в очите си, топлината в сърцето си, чистотата на мислите си, простотата на изразяване, вярата в доброто, голямата си душа. Обикновената и някак простовата, но кристално чиста и непресторена човещина.
Беше осъзнал много преди всички нас, че се борим с вятърни мелници и „гоним Михаля“. Знаел е дълбоко в себе си, че усещането че сме някакъв фактор на вселенско ниво е измамно и заблуждаващо.
Убиха го също и тези паразити и безсмъртни вируси, срещу които няма лек – злобата, завистта, користолюбието, алчността, ревността, безпардонността, пошлостта…
Угасна бавно, тихо. Сам.
Казаха че Бък умрял точно един ден след него – с отворени очи и проснат на плочника пред избата.

Послеслов: От простотата на възприемане на реалната действителност, зависи и обективността на мирогледа ни. От зачатието, та чак до този възлов момент от пътя ние се препъваме само във въображаеми „препятствия“, докато всъщност всичко по този „маршрут“ е предначертано…Simple „as that“!
Явно тези констатации не идват при нас когато сме млади или стари, а когато сме готови. Мъдри.
Той беше готов – мъдър и горд, макар и самотен.

Егото и суетата ни вкарват в една химерна и нереална представа за същинските и важните неща в живота, а готовността се изразява най-вече с промяната на приоритетите ни от материално към духовно.
Тогава идва началото.
Или краят?

 

коментари

Вашият коментар