Чичо Йордан галеше котката Бела, полегнала в скута му и гледаше замислено през прозореца, като вече губеше надежда да види познатата кола да влиза през портата. Сутринта, още преди изгрев я отвори широко и запали печката, опържи мекици, наточи винце, премени се с чист кат дрехи и се обръсна, та да срещне сина, снахата и внучетата чист и пременен, смирен и богоугоден, нали беше Богоявление…?!
Денят, както всеки друг зимен ден беше кратък, но на него му се струваше че е минала цяла вечност, откак настъпи утрото. Уж ден като ден, ама някак му се искаше да е празничен.
Че инак всичките му дни бяха еднакви, делниците бяха сиви и пусти, празниците – преоблечени в хубави думи и светещи лампички делници. Броеше дните не в календара, а до следващото идване на децата. А те все по-рядко се вясваха, все по-рядко звъняха. Улисани в борбата им за „оцеляване“ в големия град, който не беше скучен, като на село, но за него беше влудяващ, обсебващ и някак „злобен“, сякаш не искаше цялата тази „сюрия“ от хора да бъде там.
Котката ядосано го погледна когато той стана и я отмести.
Навън вече притъмняваше и освен лаят на кучетата, който издаваше някаква форма на живот, в селото като че ли нямаше друга жива душа. Кокошките се бяха прибрали, птиците отдавна не се виждаха да прелитат наоколо дори и в малко по-топлите дни, освен един едър черен гарван, който днес незнайно защо също не се мяркаше нийде. Нямаше ги даже и мухите, паяците и буболечките, изчезнали като че ли завинаги само за да засилят горестта и чувството за самота, които бяха налегнали старият мъж. Чувство, което се виждаше в пълните му със сълзи очи, но прикрити зад старческите пердета. Чувство, което беше пропило в дрехите, в стените на къщата, даже в селото, където имаше вече само глутница кучета и няколко старци, всеки от сам – по-сам, от самотен – по-самотен. Кучетата май не бяха толкоз самотни, че бяха все заедно…
Само котката не се интересуваше от неговата самота, а от неговият топъл скут, груби но някак нежни пръсти и мека постеля.
Чичо Йордан затвори портите, нахрани кучето и го отвърза от повода. Сетне се запъти мълчаливо и с уморени бавни стъпки към курника, залости го и на влизане в къщи нарами наръч дърва.
Зареди печката, сложи чайника върху гьоза, отмести кърпата от купата с мекиците и си наля чаша с вино, само че днес без да добавя лимонада. Искаше му се да отпие наведнъж горчилката заедно с първата глътка, да покаже на Бога, че е праведен и „чист“ негов син, наречен Йордан от майка си Кунка, която се спомина когато той беше на 6 и която съвсем бегло помнеше.
Йордан от Койнаре, Йордан на Куна и Ненчо от горната махала.
Вече не се ядосваше и тъжеше, че няма да види сина си, снахата и децата на празника днес. Сигурно са заети, си мислеше той и се надяваше да е здрав да ги среща и таз година, нищо че няма да е на „Йордановден“.
За праведния и чист всеки ден е Богоявление, делника му е празник, а празника – още „по-празник“…делник, ама преоблечен в хубави думи и светещи лампички.
Ама що не видя гарвана на старата круша днес, дето не пропускаше и ден да се взира в него с черните си катранени очи и да грачи злокобно, виж това не му беше ясно? Че къде да се е дянала проклетата птица?!
Бела се намести в скута му и зачака да си получи парчето мекица, нищо че беше от сутринта.
Поне беше пържена в мас…
6.01.2024
Ябланица