МРЪСНО БЯЛА КОЛЕДА

Сещам се как преди време участвах в ритуала „Коледа“. В смисъл – коли се прасе.
Никога не ми е харесвало да съм част от това жертвоприношение, което в наши дни не е продиктувано от нуждата да се прехраниш, но съм бил „принуден“от обстоятелствата, регламентиращи „задълженията“ на завряния и „добър“ зет. Същият този зет трябваше да копае и бере царевица лятото на 40 градуса, за да има с какво да се храни добитъка, да участва в „клането“ на минус 15 и да бъде благодарен, когато му дават месо за готвене и кайма, замразени при предишните обредни заколения. Въобще, да се представя както подобава на един „мъж“.
Днес ще ви разкажа една история, в която прасето на съседа щеше да е много по-щастливо да умре от сърдечен удар или инсулт, а аз, ако бях сред „дружинката“ изпълняваща ритуала, може би щях да се огранича само да вляза в ролята на анестезиолог. Може би щеше да е добре да го упоя и не се измъчва горкото животно, за да не става свидетел, освен главен герой в ролята на жалката си и гротескна кончина, отредена му от гладните люде.

Всичко започна към 8:30, когато зърнах дежурните колачи да пристигат в „работно“ облекло и нарамили торбата с точилото и ножовете.
Имах съмнения, че се готви заколение, просто не знаех на кое животно му е писано тази сутрин да е изяло последната си закуска.
Понеже по квиченето скоро разбрах, че това е една „мръсно бяла“ свиня леко се успокоих, защото тя никога не е била хранена и може би нямаше да има носталгия по последната си приета „закуска“. Горкото прасе се прехранваше с каквото намери из полето и под нападалите листа, но беше свободно и щастливо. До днес.
Лошото е, че не получи хуманно отношение и бърза смърт, а агонията продължи няколко часа, завършила с последно теглене на буксир от трактора на комшията, оставяйки кървава диря по белия сняг.

Понеже за последно се видях в ролята на анестезиолога, сега се замислих, че ако вместо анестезия бях специализирал патоанатомия, щеше да ми бъде много трудно да установя причината и часът на смъртта. Според мен и досега никой не знае в колко и от какво точно умря прасето.
Както вече казах, смъртта му отне някъде между три и четири часа, защото видях че благополучно го качиха на „операционната“ към 12:45…само да кажа, че по спомен по това време вече хората прилягват, след като рано са извършили ритуала, изпържили са с много лук крехкото и кърваво месо от врата на прасето, а всички други части са изрязани, измити и оставени на масата в най-студената стая, за да не се облажат и дежурните „зяпачи“ – кучетата и котките.
Оказа се, че в задния двор на съседа е било непристъпно от тиня и тор, затова няма как една такава стерилна операция да се проведе в такива условия. Същите тези причини, са обусловили нуждата прасето да бъде изведено на въженце на по-чисто място, за да бъде отведено до импровизираната гилотина.
Не знам точно къде се е случило жертвоприношението, но явно е било достатъчно далече, за да се наложи да се довлече до операционната маса с мулти-функционалният трактор на съседа.
Наблюдавах следващите повече от два часа суетата, около транспортирането на трупа.
Трактора не искаше да запали. Свършила нафтата. На другият съсед момчето – прекрасен младеж на 22, който завършва тази година право и не знам точно какво прави тук в тази си роля, отиде за нафта. Вероятно му е било интересно, вероятно не е можел да откаже.

Само че както вече казах, при нас не е разринато и има преспи по 40-50 см, които той извървя и двете посоки, докато стигне до паркинга и използва колата си, и после се завърна пак така пеш, само че с 10-литрова туба с нафта. Е,говорим за някакви си само 400 метра газене в сняг до колене, какво пък толкова?!
Наляха горивото и…нъц!
Акумулаторите отказаха. Тракторът остана на место, прасето – също. Ако бяхме малко по-високо в гората вероятно вече щеше да е разкъсано и изядено от хищните животни, които обитават горите над Ябланица.
В 12;20 вече видях, че транспортират извънгабаритно и ритуално влачейки на буксир горкото прасе до последната му маса, а мръсно бялата му кожа вече беше и кална и кървава.

Тук едно отклонение. Двамата с този съсед имаме общо десетина кучета. Ооставям изцяло на въображението на читателите да си представят какво преживяха (И) тези животни, какво скимтене, лаене и дърпане на синджирите беше през тези почти четири часа. Бидейки „просто“ животни и те самите, ясно осъзнаваха на какво стават свидетели…На една непредизвестена и никому ненужна бавна и мъчителна смърт, макар и на едно „обикновено“ прасе! На зрелището, на което хората придават странна значимост и стойност на ритуал от фолклора и бита. Хм…Не съм съгласен с онази поговорка, която гласеше, че „Ако ставаше с гледане и кучето щеше да стане касапин“.
Според мен щеше да се дърпа до смърт, за да се откъсне и избяга далеч от всичко „това“.

Часът e 13:25.
Ритуалът още не е започнал. Прасето и да не беше умряло, щеше да умре отново от студ, и още веднъж – от срам.
Виждам два силуета, които се спускат откъм западната страна на къщата, газят през преспите и носят …бутилка с газ и маркуч за пърлене!
Оказа се, че на съседа – собственик на прасето му е свършила и газта за пърлене. Странно, изглеждаше че е „подготвен“ – измита площадката, която обикновено е паркинг, накладен огън, отгоре върху пирустията има казан с вряла вода, две „магарета“ на които лежи ръждива ламарина (е, не е хром-никелова, това да не ви е моргата)…
Четири трикраки столчета за сядане и почерпка на колячите, натрупани дърва. Всичко изглеждаше просто перфектно и аз нито за миг не се усъмних в успешното провеждане и тайминг на операцията „Мръсно бяла Коледа“.

Часът е 13:45
Дъщерята и съпругата на въпросния „животновъд“ пристигат облечени като за панаир.
Официални дрехи и ботуши, наметнали по една раничка и с пазарски торби в другата.
Принцеси ти казвам!
Помня, че всички които участваха едно време в тези/такива коледни „мероприятия“ от рано топлеха вода, метяха и миеха стари дървени врати, на които щеше да се положи „починалото“ прасе, белеха лук и приготвяха тави и корита за различните видове месо и субпродукти.

Сещам се и за един друг случай (ни в клин ни в ръкав), в който се поддадох на народните обичаи и опитах прясно опечена сланинка, гарнирана само с малко сол и чаша греяна ракия. Вкусно беше, да! Много! Обаче… Оказа се, че козината (четината) не е била съвсем добре опърлена и измита и скоро след консумацията започнах да усещам позивни в корема си. В началото удържах напъните, но в един момент реших, че може би ще е добре поне да изпусна газовете, докато влезем вътре. И тогава усетих топлината да се разстила…Абе чудо на чудесата. Не брах срам само защото никой не разбра, само се учудиха как така се изстрелях към в къщи и повече не се върнах.
На два пъти се обръщах да гледам за издайнически кафяви следи по снега…Нямаше!
Уффф, то пък тогава нямаше сняг, може и да е имало следи, кой знае?!
Така де, не се поддавайте на поривите да ядете от прасето директно от операционната, както и недейте да имате вяра на функцията на мускула на аналния си сфинктер, че може да „издържи“ достатъчно дълго на напрежението…

Така! Горкото прасе!
Беше ми жал да гледам към „операционната“, затова си налях чаша вино с резен мандарина в него. Не, не съм станал вегетарианец, и всъщност много обичам свинско с кисеуо зеуе, но предпочитам да си го купя. А пък днес точно ми се отяде всякакво месо, хеле пък свинско, ако и да е прясно отрязано. Не, благодаря!

15:05. Праасето е опърлено и вече е черно, а не мръсно бяло.
Четиримата описани по-горе люде и мои съседи са го наобиколили и го гледат с един горд и миловиден поглед, изпълнен дори с леко съжаление и умиление…
Станах свидетел на цялата тази коледна“сага“ гледайки иззад щорите на прозорците в моята къща. Молех се да не ме поканят или извикат да „помагам“, защото щях да им откажа с лъжливи оправдания. Всъщност бях свободен и нямах никаква друга работа, но в този съботен ден осъзнах, че добре че не се налага да си осигурявам по този начин „прехраната“, камо ли да оправдавам човешката си жестокост с нуждата от „домашно – отгледана“ храна.

И въобще – колко пък толкова месо има в едно прасе, и колко ще изядем?!
И колко останала душа има в хората, та да си заслужава всичко това?

п.с. Извинявам се, че снимката за визуализация на текста не е от реалната сценка.
Не мога да ви (си) го причиня и това…

Венцислав Димитров | Janus

28.12.2024

гр. Ябланица