ИЗПОВЕД… | НА МАЙКА МИ

КРАСКАТА & ГОГО

В памет на Краската

Не, няма да успея да напиша всичко което искам, и точно както го усещам. Даже ще е кратка, но ще опитам. Изпитвам нужда. Точно днес!

Доскоро си мислех, че в писането музите ми са жените, с които съм бил, жените с които искам да бъда и жените с които никога няма да бъда. Нямам предвид сексуално, а „съм бил“, „искам да бъда“ и „няма да бъда“ да се чете като пресичане на пътища, преплитане на енергии и сливане на души.
Не, музата е майка ми – Краската (за онези, които я познаваха)!

В дните когато станах що-годе съзнателно Homo-sapiens, майка ми водеше все още много бурен живот, а от нейните думи знам че и баща ми лека му пръст е бил бохем от класа, та след това повече не се чудих никога защо и моят живот поема безапелационно в тази посока.

Едно от нещата които помня ярко още от много-малък е, как майка ми освен че ми е предала гените си и природният си интелект, ми даде и любовта към…любовта.
Краската беше като една бурна и буйна река, която можеше да отнесе всичко по пътя си и да те накара да се влюбош в нея, каквато е в момента – бурна или спокойна, крещяща или тиха, дълбока или плитка… но в същото време можеше да направи бент и залив където да приюти и бди над най-уплашеното същество.
Всъщност майка ми винаги е била дълбока личност. Жалкото, е че в годините аз не осъзнах, че на нея дължа всичко. Лошото го забравих, доброто ще ми напомня за нея докато съм жив обаче!
Няма да забравя как вечно ми повтаряше: Искам да си щастлив, Венка! Не богат, щастлив!
Никога не ми се е месила във важните решения, а в маловажните явно още-повече не е намирала смисъл да се опитва да ми дава насоки на мислене и решения.
Краската беше един от онези хора, за които това да си щастлив е най-важната кауза и мисия в живота и никоя цена която плащаш за това, не е достатъчно висока. За нея приятелството, любовта и ЖИВОТЪТ бяха над всичко и всички, включително и над семейството и порочните му ценности. Тя сякаш беше излязла от миналото и прозряла дълбоко напред в бъдещето и бягаше като дявол от тамян от битовизмите, от дребнавите неща, от тривиалните разговори, от бедните души.
Майка беше заобиколена само от екстраординарни хора. Като личности – неповторими и уникални, като хора – диви, луди и не толкова-добри за останалите, но обичащи! Приятели, та приятели. До последно бяха с нея и се тръшкаха и крещяха като ослепели самодиви пред ковчега ѝ. Такава беше, такива бяха и приятелите и приятелките ѝ! Истински! Света обръщаше за тях, пари назаем вземаше да им помогне, ставаше среднощ и тръгваше ако само ѝ се стореше че някоя от тях има нужда от нея!
Васка, Маргаритка, Веска, Стефания, Мишка, Форката и Грета, Данчето…Да ме простят другите, че не ги споменавам. Всички вие бяхте верни приятели и сродни души. Близки и неразделни, макар понякога гневни една на друга и на различни брегове и позиции. Вие ме научихте, че приятелството в някой отношения превъзхожда семейството. В моментите, когато бяхте в най-тежките си периоди, вие се опирахте една на друга и подкрепяхте безрезервно и себеотдадено. Докрай! Вие си останахте и след смъртта ѝ истински приятелки. Такива, каквито днес все по-трудно откриваш…

Майко, с Гретка и Фори вече сте заедно, а когато дойдат и другите, кому когато е писано, ще сте отново заедно! Задружни и весели, щури и луди, както едно време…После ще се съберем и с теб!

В годините когато започнах със щуротиите, определено само майка вземаше страна макар привидно да изглеждаше другояче…Тя ме извади от ареста „с връзки“ след 45 дни първият път когато ме задържаха и единственото което ме попита беше: За пари ли го направи, защото и на нея и на мен ни беше ясно че не ни достигат. Отговорих и, че не е заради парите а заради тръпката, адреналина и най-вече за да „порастна“ (тогава смятах така), че си герой в очите на другите ако те задържат, а камо ли ако те осъдят задочно…
Нито ме е упреквала, нито казвала колко пари и е струвало да наеме адвокат, само каза другият път ако искам да правя нещо на границата на закона да внимавам повече а и да се старая да не разстройвам старата си баба, с която по онова време деляхме една стая (Да, до 18 години!).
После пак тя „пусна връзки“ да служа в армията малко по-наблизо, т.е. на около 100 км от родният град, но аз отново „се постарах“ да омаловажа усилията ѝ и после да ме откомандироват и наказват общо още 4 пъти на места, от далечно-по-далечно…
В първият ми брак ме подкрепи изцяло, макар да бях млад и незрял..Не се опита нито за миг да ме попиташ дали съм „помислил“ и дали съм направил „правилният избор“, дали не ми е рано…
Сетне беше като жонгльор и умело „боравеше“ с капризите и настроенията на жените, с които те запознавах и снахите които ти водех в къщи и никога не влезе в ролята на „злата свекърва“, а по-скоро на проповедник, който слушаше и решаваше проблемите им и никога не ме настройваше срещу тях, и тях срещу мен…
Когато се родиха внуците ти, ти беше толкова горда и щастлива. Ходеше и черпеше наред, приятели и непознати, близки и далечни, роднини и съседи. Това продължи с години, е то и аз ти „помогнах“ като не те оставих да „скучаеш“ с тези четири прекрасни деца, и да забравяш за дълго какво е да си млада баба…
Това което ми остана от теб обаче, като усещане за жена, за дух, за извисеност, за възвишеност… го търсех във всяка жена, с която ме срещна и сблъскваше съдбата през годините. Гледах в очите им и търсех онази дива и непокорна душа, щура и „луда глава“, която може и да мрази, но и ще обича силно и ще бъде добра и честна с мен. Ще бъде дръзка и неповторима, ще бъде „кибритлийка“ и от мухата може да направи слон…Ще те овика, но после ще и мине и ще бъде пълна с плам и жар…Ще бъде Истинска и неподправена!
Ще обича авантюрите и ще копнее да се лута с мен в гората, да пътуваме с колата, с лодка, с кораб…Ще иска да спим на палатка и да ядем сланина на жар, да нахраним гладно коте, да помогнем на стареца да пресече…
Неистово ще „драпа“ да открива и да покорява и ще ме мотивира да търся, да откривам, да преоткривам и да бъда себе си, да продължа да пиша, да снимам и да пътувам.
Ще ми пришие крила, вместо да ми ги подрязва.
Мисля (по-скоро иска ми се) и аз като Висоцки някой ден да положа морно глава на рамото на своята Марина Влади…

Ти не обичаше и не понасяше тривиалността и изкуственото у хората, е и с мен е така!
Дори да си грешала, накрая пак остана заобградена с истински ЧОВЕЦИ! Натам съм тръгнал и аз, борейки се всеки ден със суетата и егото на хората, в търсене на онези перли, които са заровени явно най-дълбоко на дъното на клоаката на нашето общество. Намирам ги трудно, но знам че ще са с мен до края, защото споделяме общи идеали, мечти, ценности, тревоги…

Неслучайно пиша тази изповед днес, в денят на моето преломно завръщане към гените ми и отпътуване към „новото ми аз“.
Усещам че ще бъде едно дълго ментално, спиритуално и емоционално пътуване…

За какво ти благодаря ли?
– За това, че обичайки силно всичко и всички, ти направи от мен един истински мъж според твоите стандарти, макар и не според вижданията на някой твърде-еманципирани и „модерни“ днес жени!
– За това, че ме направи това, което съм сега!
– За това, че не ми позволи да стана егоист и някакъв безчувствен идиот!
– За това че ми даде от своя бурен темперамент, страст и жажда за живот!
– За това, че до някой изводи ме остави да стигна сам, без да ми вменяваш или насаждаш своята гледна точка или мнение!
–За това, че направи мен и брат ми това, което сме. Борбени и непримирими, хора които отстояват собственото си мнение и позиции, хора които се борят срещу неправдите и не приемат да живеят в „буркана“.
– За това че децата ми носят половината от твоите гени и че в очите им виждам теб, живецът и искрите, които ти им даде!
– За това че вдъхновяваше и окриляваше Гого и остана неговата единствена и най-голяма любов!

За какво съжалявам ли?!
– Че не намерих повече време приживе да бъда с теб! Да разговаряме, да общуваме, да споделяме. Време, мигове, емоции.
– Че не бях в последният ти миг до теб…да подържа ръката ти и да ти дам утеха и да бъда твоя опора в сетният ти час!
–Че те упреквах за неща, за които разбрах че не съм бил прав едва след като си отиде!
– Че не ти казавах по-често колко те обичам и колко много Ти благодаря!

Ти със сигурност щеше да се гордееш с мен и щеше да ходиш да се хвалиш на приятели и непознати, че синът ти поема по пътя на писмото…Докато някой днес се срамуват от мен.

Майко, прости ми!
Дано има как където си сега да прочетеш това, аз ще ти го чета на глас и ще ти го препращам всеки ден. Това е най-малкото, което вече мога да направя за теб!

По-големият от синовете ти,
„Венката“

коментари