ПОСЛЕДНА СПИРКА | БИЛЕТ ЗА РАЯ…

Първият спомен на Павел от тук беше малко смътен. Техните го водеха по къмпинзи откакто се помнеше, но точно тук, макар и едва на 10, той усети някакво странно привличане и силен магнетизъм. Тогава не знаеше значението на тази дума, но чувстваше че сърцето му бие много по-забързано от обикновено, дишането си – по-учестено, и оприличаваше усещането с онова разтрисане от оголеният кабел на разклонителя в къщата на баба си, когато беше само на 6.
Спомни си как гледаше в захлас формите на скалите, изваяни от безмилостното блъскане на вълните в тях, и как водата отнасяше със себе си всичко, което не ѝ харесваше, или пък навярно което много ѝ харесваше…
Една година, малко преди да навърши 16, родителите му не успяха да дойдат, защото майка му все не успяваше (или не искаше) да си намери работа, а учителската заплата на баща му не стигаше. Отделно от това им бяха откраднали маслено-зеленият запорожец – гордост и основно средство за придвижване на фамилията. Как ли не опитваше Павката да убеди родителите си, че могат да дойдат и с малко пари, с автобуса, но те – Не, и не! Даже им предложи да го пуснат на „автостоп“, нещо което беше единодушно отхвърлено от семейният съвет, воден умело и може да се каже матриархално от майка му. Баща му определено му съчувстваше, и навярно го разбираше, но беше безсилен пред непреклонното решение и безапелационната аргументация на „шефа“ на къщата. „Казах – Не!“, отсече тя.

Мина доста време, Павел отиде войник и след това с годините живота някак странно го понесе и течението го „завлече“ по бурните вълни на младежкия живот в съвсем друга посока.
Изведнъж започна да „харесва“ пренаселените курорти, пълните дискотеки и претъпканите плажове. Неусетно забравил красотата на дивата природа на Странджа, там където планината се събира с грохот и пяна с морето, и започна да „тегли“ към бетоновите укрепления и изкуствени насаждения на популярните курорти, по модерному наричани – „Ризорт“-и…
В последствие стана модерно да се ходи на All inclusive, и да се яде и пие до припадък. И това не му беше чуждо, обикаляйки до малките часове по баровете, и после още в несвяст да яде „под часовник“ от най-долнопробната храна, кремвирши от мляна пилешка кожа и развалени яйца – все „храна“, която дори и непретенциозната му котка Иванка щеше да откаже дори пред риск от гладна смърт…
Да пие долнопробни подобия на етилов дестилат, вместо ледена мастичка или домашна ракийка, или пък разтворими сокчета с много „Е“-та, вместо домашен нектар, компот и айрян.
Да спи през деня, и да вилнее през нощта…
Висока цена плати – за „евтиният алкохол“, за храната „на корем“, за „леките жени“ и „живота назаем“, макар тогава да не го знаеше още!

В зората на зрелостта и след фиаското от провалените си бракове, Павел вече някак нямаше сили да обяснява на майките на децата си, защо предпочита да спи на открито, да се къпе в общата баня, да пие кафе на трикракото столче пред палатката, вместо в хотелския ресторант, или пък да ходи гол по плажа и около старото бунгало…Нямаше сили, нямаше и желание. Безропотно следваше болните им амбиции, и мълчаливо посрещаше прищевките им, знаейки прекрасно, че ще дойде и неговият звезден час. Вече нямаше търпение, но все още имаше разбиране. И усещане

Четиридесет години по-късно…
Всичко се случи изведнъж…Загуби и разбирането, и чувството си за такт.
Остана му само усещането! Усещането за пълнота, което му даваше дори само мисълта за „там“
Разбирането беше заместено с апатия, търпението се превърна в блян, надеждите – в копнеж и нетърпение… “Другото“, като че ли загуби смисъл и значение, формите се размиха, „големите“ житейски цели се превърнаха в умалени части от никому ненужен пъзел, а напразните надежди и очаквания – в комична гротеска, моноспектакъл, където той се видя в ролята си на клоун. Единствен артист, пред празната циркова арена, където „публиката“ си беше само и единствено той. Усмихваше ли се, усмихваше се сам на себе си. Плачеше ли, пак само той виждаше сълзите си. Последният клоун на манежа на живота…
В съзнанието му се избистри и визуализира една-едничка картина. И само едно-едничко желание…
Павел седеше на автобусната спирка с еднопосочен билет в джоба. Билет за края и рая на света – последният град, потънал като лодка наполовина в морето, и въздигнал се като исполин над полите на Странджа
Знаеше, че няма как да върне времето назад и да поправи грешките си, но също така разбираше прекрасно, че това не са били грешки, а уроци. Приел съдбата си, защото той е бил кормчията на този потъващ кораб, той прости на всички свои врагове, и оправда всички свои решения. Готов беше да ги повтори, стига този автобус да дойдеше, и да го отведеше „там“ само още веднъж…

Рачетата и цялата крайбрежна морска твар се нахвърляха и глозгаха до болка мъртвото тяло на умрялото малко делфинче, захвърлено от прилива в плитчините на брега. „То“ обаче вече не изпитваше болка…Окото му – голямо и тъжно беше още отворено, а от дупката от харпун точно под него бавно се изливаха последните капки кръв. Кристално-чистата зеленикава вода се оцветяваше за кратко в червено, и после също така неусетно възвръщаше своят блясък и прозрачност…Най-тъжното и парадоксално нещо беше самият факт, че смъртта на едно същество спасява хиляди други. Закономерностите на природата, без пряка връзка с еволюцията. Просто оцеляване.
Гледайки картина се питаше дали неговата собствена смърт щеше да помогне и „спаси“ поне едно друго същество?!

Откачи повода на кучето и го остави да гони стремглаво групата чайки на плажа. Гледаше след него с възторг, удивен както от формите на тялото му, така и от грацията на походката му. Чудеше се на съвършенствата на природата – как четири лапички, могат да оставят само две следи в пясъка…Две дълбоки следи, които остават дори и след като вълните ги отмият.
Надяваше се само да не се обърне и да се върне, защото щеше да се разплаче. Не искаше повече да вижда тези изцъклени, прями и топли очи, не искаше…. Искаше просто да му подари свободата, макар да знаеше прекрасно, че животното щеше да е объркано и да се лута в лабиринта от дюни, но няма как да разбере мотивите и причните.
Вече не му беше мъчно, само леко тъжно, но някак волно и свободно в душата.

Днес пак е дъждовно…
Павел се обърна, тръгна бавно и неохотно и се раздели мълчаливо и завинаги със „Заливът на делфините“. Тръгна пеша по неравният и осеян с камъни бряг, и вече виждаше смътно скалите под Синеморец…Очите му се премрежиха и изпълниха със сълзи, но беше готов да се закълне, че видя онази лодка със старият рибар в нея. Същата лодка от детството му, същият старец, захапал лулата и хвърляйки все по-трудно прокъсаното серкме…
Зажаднял, уморен и отпаднал, вече отпиваше мислено и жадно кристалите в последната чаша мастика, която щеше да изпие в онзи бар, наричан „Кораб“, само че без платна…
Да, вече виждаше маранята над устието на Велека. Сигурен беше.

…Не, вече не му беше мъчно. Дано кучето не го последва…

Янус,

Ахтопол
Юни 2020

коментари