„SHE”… | ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯ

Днес трябваше да е един обикновен ден от зимата на нашата пролет. На нашето безпокойство от една закъсняла пролет…
Събудих се рано, но станах късно. Помня, че сънувах нещо, но не помня какво. Предполагам, че съм сънувал нея. От известно време искам, но не мога да сънувам друго, или пък друга…
Огледах се около мен и се възхитих на подредения безпорядък около мен. Нямаше фасове извън пепелника, празните бутилки бяха подредени, за разлика от разхвърляние ми мисли. Незнайно как снощи съм успял да си сгъна и дрехите преди да легна, а по спомени бях „намазал ските“ и в такива моменти гледам да се добера до леглото. Имал съм и неуспешни опити и съм се събуждал легнал на килима и завит с пуловер, а котката, увила се около врата ми като шал да ме пази от течението просмукващо се под вратата, да дава убежище на своите бълхи в моята оредяваща коса. Добре че уредбата ми се изключва автоматично, че инак комшиите щяха да ме линчуват отново и да ми отправят безмълвно гневните си погледи и нецензурни и обидни коментари, докато се разминаваме по коридора или в асансьора, който не ползвам, защото съм на първият етаж.

Запознах се с нея на едно парти на рожден ден на приятел, който даже не знам защо ме покани. Може би защото нямаше други приятели, или защото не искаше да е сам мъж сред толкова много жени, повечето от които хубави. Може да го е било страх, срам. Не знам. А може и да ме имал за добър приятел какъвто явно не съм бил, щом вече не общуваме.
Една от тези присъстващи жени, негова гостенка и навярно приятелка се открояваше като перла в коралов шелф, насред поле осеяно с обикновени миди пълни само с пясък. Помня, че не полагах усилия да я впечатля, както обикновено правя когато срещна хубава жена, а се отдадох на това да изучавам нея. Задавах ѝ въпроси, някой подвеждащи, други прями. Исках да разбера повече за нея, отколкото исках да говоря за себе си както в моментите когато нямам какво друго да измисля. Плени ме не толкова това което каза или защото изглеждаше зашеметяващо, а защото бях като скован и парализиран от красивата ѝ аура и енергия. Ей така, без да знаех защо, бях сигурен че носи красива душа, че е потайна и ранима, с влюбен в живота поглед и минало, което ако бъде прозряно или познавано, ще даде отговор на въпросите, на които може би иначе никога нямаше да ми отговори. Цяла една вселена се криеше в нея и провокираше да искаш да излетиш и се слееш с нея.
Другото, което помня че ме впечатли, беше аромата ѝ. Ухание, в което не се долавяше и капка парфюм, но беше толкова ефирно, чисто и примамливо, че докато го вдишвах ми се прииска мигом да се втурна и да се удавя в нея, в него… В този кратък миг от вечността разбрах какво е вълнението което изпитва, и еуфорията която обзема „слепецът“ Ал Пачино, когато навлиза в аурата на Габриел Анвар.
Времето отлетя по-бързо отколкото ми се искаше, за съжаление нямаше „афтър“ и се наложи да се разделим, всеки завладян, обладан и обсебен по своему от другия. Завинаги!
Повече не я видях.
В годините следях всяка нейна стъпка, която тя решаваше да сподели публично и никога не се осмелих да ѝ напиша или звънна, да ѝ кажа че ме е влудила от страст, от копнеж. Че съм неистово привлечен от нея и че ме е извоювала и съм неин вечен „роб“ и пленник, без да се е налагало да ме „печели“ в никому ненужни битки…
Необяснимо влечение, което ме тласкаше към нея тъй силно и неустоимо, както когато пчелата прелетява стотици метри в търсене на най-истинският цвят, и се втурва стремглаво жадно да отпие и вкуси от неговия сок и аромат. Имахме някакви общи интереси извън „стандартните“ за които се говори при първа среща между двата пола. Помня, че говорихме с вълнение и еуфорично за фотография, за музика, за планини…Ах, защо нямахме повече време онази вечер или пък просто рожденния ден не продължи някъде другаде?!
Започнах да се питам дали е реална?! Дали наистина я има, или съществува само в представите ми, в съзнанието, в жадното ми за любов сърце? Или е просто мираж в изморените ми спомени?

Станах трудно и си сложих кафе. Почти моментално го повърнах, като за пореден път се убедих в ползите и поуките от съветите на народо-психологията, които казват че след препиване и при тежък махмурлук кафе не се пие, а се „закусва“ с чорба и малка ракия, може и голяма. А може и бира. Дългото стоене под душа ме ободри, но не успя да прогони усещането за нея. Търсех с какво да се избърша, защото от пиян човек не можеш да очакваш да е достатъчно далновиден за да си извади предварително кърпата от шкафа и да си я вземе в банята, когато получих известие за съобщение.
Направих завой почти на 180 градуса, при което за момент попаднахме в ситуация без много избор – или аз или котката да останем инвалиди за цял живот. Това ще ми е за урок никога да не излизам мокър от банята и да не правя резки движения по плочките, без да имам опора или поне достатъчно основателна причина за това.
Не беше нищо важно, някой ми писа да ме пита нещо за една обява, която бях публикувал, а аз бях готов да се самоубия от вълнение и бързане заради този сигнал или обаждане, който чакам от онзи на пръв поглед обикновен ден, в който тя ми написа.
Ей така, без причина. Да ми каже колко ме харесва и че винаги ме е усещала близък. И че на нея също ѝ било странно, и че цялото това нещо е хем красиво, хем истинско, хем плашещо.
Представяте ли си? Помня че загубих ума и дума и ми отне известно време докато се окопитя и осъзная какво става. Че някой ми казва с прости думи – И аз те обичам! Чаках те. Търсех те!
Та оттогава като ми цъкне известие за съобщение, съм готов да изкача Джомолунгма на един дъх или да гоня трамвая от Обеля до Дружба.
Сега излизам да разходя кучето, което като е видяло в каква фаза навлизам снощи, се беше покрило и излезе чак когато прецени с безпогрешният си усет, че вече е безопасно да ме доближи.
Навън улиците бяха пусти както душата ми до онзи ден. Усещаше се тягостното бреме надвиснало ниско над града и чувството на празнота. На пустош и опустошение.
Гледаш – град голям, а все едно си сред пясъците на цяла една пустиня. Търсиш оазиса в уморените погледи на малкото други които са навън и разхождат кучето си на отсрещният тротоар. Оазис, който виждаш бегло като в мараня, но знаеш че го има, че е жив и ще ти позволи да се потопиш и да задоволиш жаждата си за живот, за споделеност, за взаимност и човечност.

Прибрах се и реших да пиша. Мислех да лея бетон на двора, в опит да изчистя токсините от организма си, но осъзнах че днес не ме бива за това. Не само защото нямаше нищо творческо и артистично в това, ами защото усетих че ще имам нужда от малко помощ, а нямаше на кого да разчитам. Хората ги беше страх да излязат в пустинята и да потърсят своя оазис. Беше ги обзела апатия и не им беше до любов към хората, камо ли да се насладят на чаша бира и бурен смях над циничните вицове в почивките, между бъркането на бетона. А така силно исках да им кажа че ги обичам, да им кажа че точно „по време на холера“, хората трябва да си казват какво мислят, трябва да загърбят виталното си его, суетата, срама, егоизма и притеснението и да бъдат смели, честни и открити и да си казват, че се обичат.
Защото е толкова сигурно че любов е имало и ще има преди и след пандемията, колкото и че душата е жива и след смъртта.
Maхнах неохотно и с лека досада покривалото на компютъра. Мамка ѝм и компютри, технологии, интернет…Липсват ми тефтерчетата с имена, телефоните с шайби и миризмата на индиго. Стана ми едно тъжно и носталгично при спомена как навремето махах калъфа на любимата ми пишеща машина „Марица“.
Боже аз съм вече антика, също като пишещата ми машина…Такива вещи и хора вече имат май само колекционерска стойност!?
Написах първата дума от заглавието – „She” и спрях…
Налях си бира с известно закъснение и вече бях решил, че днес искам да ѝ посветя нещо. Не бях я питал, дали ще е съгласна да понесе това тежко бреме – да бъде муза и вдъхновение на един застаряващ писател, но реших да рискувам. Смятах че щом ме има за сродна и близка душа, вероятно няма да има против и ще „се справи“. А може и да я вдъновѝ и окрилѝ?!
Кой знае, може пък някой ден да ѝ попадне и да ми позволи да я сънувам и да я възпея в някоя от другите си оди, разкази и монолози.
Продължих нататък „Любов по време на пандемия“…

Довечера ще ме е страх да легна и заспя, за да не се събудя утре и да осъзная, че се е появила в съня ми, а аз не съм я спрял и помолил да остане.
Да, знам че довечера нито ще легна рано, нито ще заспя лесно. Знам също и, че утре ще си спомням всичко смътно, а не ми се иска да съм сънувал нещо, но да не помня какво. Но знам също, че и утре ще започна деня си, също тъй както потъвам в нощта си – с мисълта за нея.
Затова ще се оптам да остана максимално трезв. Ако не физически, то поне в мислите си.
Щеше ми се метаболизма на мозъчните ми клетки да беше поне толкова бърз, колкото на клетките в тялото ми. Защото спомените са хубаво нещо, стига да не се бориш с миналото си.
Обаче ще си взема телефона с мен в банята и поне ще спася живота на котката.
Мисля да подразня и съседите, ще пусна цяла вечер на repeat песента „She” на Elvis Costelo.
Помните ли я? От онзи култов филм – Nothing Hill. Дано е будна и „ме чуе“ отнякъде…

Часът е 5:55! Пускам си я за последно и за всеки случай я публикувам и във Facebook и се потапям в опит да потъна в блажен, но безпаметен сън. Предполагам, че ако въобще успея, ще сънувам нея. От известно време знам, че не искам и не мога да сънувам друго, или пък друга…

Кучето отново се скри някъде и не отговаряше нито като го виках по име, нито като му сипах бира в купичката, но това е така, защото вероятно вече фъфлех и говорех несвързани и нечленоразделни откъслечни думи. А то разбираше безпогрешно когато бях навлязъл в тази фаза и устата ми беше най-общо казано „пълна с език“. Кучетата обичат самотниците, но не и пияниците.
Другият път ще му кажа да е по-толерантно и да прави разлика, кога съм пиян от алкохол или опиянен от любов. Дано поне то ме разбере.

Янус,
04.04.2020
гр. Ябланица

коментари