ЕДНА КОНСЕРВА И ЕДНА МАСТИКА… | „РЕЦЕПТА“ ЗА СУТРЕШНА МЕДИТАЦИЯ

Събуждай се, народе! Часът е 7:30 почти…

Днес денят започна рано, като всеки друг ден.
Не беше още съвсем съмнало, когато птичките се разпяха, слънцето се издигаше бързо над хоризонта, а вълните пореха безпощадно непокоя на безсънните ми сънища… Скалата отсреща, наклонена и гротескна приличаше досущ на кърма на потънал кораб.
Първото кафе го изпих на същият този „потънал кораб“, а крясъка на ниско пикиращите чайки заместваха обичайния шум на излитащи и кацащи самолети.
Денят продължи още по-добре, когато след първото кафе открих страхотната комбинация от прочистваща дефекация, последвана от ледена мастика (благодаря Ти, „господи“) с консерва риба, в подлютен доматен сос. Сигурно звучи странно, но вкусът в устата е още по-странен, повярвайте ми.

От няколко дни гледам празният плаж и разбирам колко подходящо за почивка, медитация и концентрация е времето на закъснялото ранно лято в края на Юни…Потъващите в морето зелени скатове на Странджа и пясъчните дюни на Ахтопол са празни и пусти, рай за нудистите и ад за туристите, харесващи „гъчканата“ и навалицата…
От спокойното море лъхаше безпокойството от нашето детство.
Няколкото спасители обикалят около празните чадъри и шезлонзи и дори намалената наполовина от миналата година цена не им помага да съберат някой лев от плажуващите, които ги няма…Единственият шанс да превъртят някакви пари е да си ги разменят помежду си.

Онзи ден докато пътувах и залезът ме преследваше упорито в огледалото за обратно виждане, открих явната истина и неоспорим fuckt, че на море се тръгва в Неделя следобед. Ако приемем че съм пристигнал в най-подходящият момент, закономерно би било да посрещна July morning и да си тръгна към обед същият ден, но аз обичам да си тръгвам в Понеделник. Така че ще чакам следващият понеделник, не че тук ми харесва много…

Друга важна констатация, която направих, е че на децата много им харесва да „учат“ от караваната и да са „в час“, излегнати на шезлонгите. Егати мъката, чудя им се как ще „завършат“, като още не са им оформили оценките…?! Чудя се също как нямаше един далновиден човек навремето в „партията“ и не предложи да прокарат една директива и манифест, с която да наложат (гръмко и в тържествена форма) извънредно положение, и да „внедрят“ един вирус и за нас, а не само ние да сме потърпевши от присъствената форма на обучение…

Докато четях на скалата кратко романче от един непознат за мен до скоро колумбийски автор, разкрих пъкленият план на местният „гларус“, който беше хвърлил око на загоряла блондинка, правеща се че спортува на брега. Той пък се правеше че може да свири на китара. Не знаеше нито един акорд, а тя нито едно упражнение за раздвижване. Е, „простих“ им, все пак беше едва седем сутринта, а както знаем любовта не пита колко е часът, кой е денят и дали ти миришат чорапите. Да, забравих да вметна, че „гларусът“ беше с чорапки и сандалки и типичното „катинарче“, целящи да подчертаят недвусмислено приликата му с Джакомо Казанова, и вероятно намекващи на блондинката радостта от предстоящите вълнения. Е да, ама вълните идваха само откъм морето, а явно страстоубийствената комбинация чорап-сандал-катинарче-китара убиха в зародиш всичките и копнежи и надежди за ранен секс с непознат, в ранно лято юнско утро. Вероятно скоро си тръгваше, защото гледаше отчаяно към мен, но аз непристъпен и завладян от силата на думите излезли изпод перото на Мануел Скорса, неглижирах всичките и опити да привлече вниманието ми, и така навярно попарих последните надежди на блондинката-нимфо-спортистка…
А всъщност, отхвърляйки тази „възможност“, осъзнах че това беше навярно мечтата на всеки юноша, „гларус“ и застаряващ ерген, които надявайки се да спечелят копнеещият поглед на тази жена, биха били готови на ранна саможертва и дори трагичен край…
Присъствието на красива жена на плажа (a и по принцип навсякъде), буди вълнение и безпокойство както у мъжете, така и у жените, но тук вече бях готов да се закълна, че тази надвиснала угроза от незадоволеност и страст, щеше да се превърне в тревожност и заплаха за цял един залив, още повече ако се окажеше вярна теорията ми, че автобусът и отпътуваше днес, най-късно утре…
„Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже.“

На връщане по плажа една баба, събудила внучето си по тъмно се мъчеше с последни сили да го изкара на брега, защото беше нагазило до…глезените. „Веско, …Веско…Излез баба на плиткото“. Горкото дете, на път е да се удави в любовта и загрижеността на собствената си баба.

Малко след това подминах култовата кръчма „Котвата“, собственикът на която упорито се мъчеше с жестове и мимики да ме вкара вътре за да опитам пържена цаца в старо олио за 4,50 лв, бланширани картофки от най-евтините, пържени отново в същото олио за 6 лв., и студена наливна бира „само“ за 5 лв. Е, да…ама аз бързах, че трябваше да вдигам децата за училище.
…Като казах „Бира“…Ама ми е малко рано, ще изчакам до 8 поне. Макар че след бирата вече съществува реална заплаха да получа перманенто „разкритие“ за целият ден, и така да си прецакам безвъзвратно нудисткия плаж.

Днес, за разлика от вчера не е дъждовно, но затова пък е слънчево. Даже прекалено слънчево. Дори булдога Жоро не се радва на първата си баня, защото вероятно не обича пяната…
Аз пък обичам бирата с малко пяна. Особено ако часът е 7:25 и до 8 остават само 35 минути. Вече предвкусвам блаженният вкус на преварвен хмел, примесен с „убийственият“ аромат на мастика и риба…

Чудно как живота по черноморието започва толкова рано, и как всички будни представители на флора, фауна и хомо-сапиенс се опитват да се разсънят и прекарат деня заедно, и в синхрон…
Е, да ама не знаят какво е да получат „просветление“…За целта, трябва да посрещнат изгрева, който днес беше точно в 5:35, да изпият първото си кафе на „потъналият кораб“ и после да „закусят“ с мастика и рибна консерва в подлютен доматен сос…Идилия!

Янус

Ахх’топол,
Юни 2020

коментари