МЪЖЪТ НА ПЕТДЕСЕТ… | ВСИЧКИ НАШИ СТРАХОВЕ

 

 

 

 

 

 

МЪЖЪТ НА ПЕТДЕСЕТ… | ВСИЧКИ НАШИ СТРАХОВЕ

„Мъжът на петдесет без страх разбира,
че повечето път е извървян,
че вече е в последната квартира
на този свой живот; не е пиян
от виното на млади обещания,
а трезвен и понякога суров —
не бърка мимолетните желания
с едничката, съдбовната любов.

Мъжът на петдесет по-нараним е,
обидата преглъща трудно той.
И не прежалва лесно чест и име,
не прави често в пътя си завой;
недоверчив е към прибързаната слава,
страни от амбициозния глупак…
Той няма време вече да прощава,
да се разделя и да почва пак.

Мъжът на петдесет е стара служба:
изял си е войнишката чорба
и вече опит чужд не му е нужен
да разбере, че всичко е борба,
че хляб и свобода, и идеали
не се постигат с кротост и покой.
Мъжът на петдесет не чака жалост,
а безпощадност от живота свой.”

Началото на края или краят на началото?! Нито едното, нито другото…
Докато търсех да си пусна песента с която ме поздравиха преди седмица – „Мъжът на петдесет“, написана от Стефан Димитров по текста на Таньо Клисуров, се замислих че всъщност досега не съм си давал сметка, че повечето път е извървян…
Въпросът направо ме „блъсна“: Кой път?
Пътят на познанието, на опознаването и на знанието?
На работата, службата и кариерата (която така и не изградих и разочаровах всички, освен себе си)?
На усилията за създаване и запазване на целостта на „семейното огнище“, което така или иначе понякога и при добро желание угасва като неподклаждан огън през нощта?!
На дългогодишната „борба“ за изграждане на най-трудните, стойностни и трайни връзки с децата ни, майките им, чуждите майки и приятелите?! Всички те, уж привидно много-силно привързани към нас, които все-таки при внезапна промяна на интереси и ситуации, при появата на нов субект, на предизвикана или симулирана „паник-атака“, „атака по въздуха“ или просто при по-силен емоционален дисбаланс, бягат като пилци през плета на курника на съседа (който също влиза в тази графа, макар и не под псевдонима „приятел“)?!
На разочарованието и болката от предателството и измяната?!
На усилията да възпитаме най-доброто в децата си и да виждаме как всичко рухва и се сгромолясва пред очите ни, поради „помощта“ на другият родител, суетата, „ролята“ на средата, тихата ферментация на дъното на обществената клоака и (д)ефекта от интернетизацията за анти-социалиазацията?!
На любовта, която както някой ексцентрици, реалисти и циници казват, че е измислено състояние на духа, целящо да прилъже организма ни да произвежда повече ендорфин, допамин и тестостерон?!

Не!
Извървян е само пътят на страха! На страхът от разочарования, от очаквания и несбъднати нереалности.
Пред нас и мен е вече само пътят на страстта.
На страстта по красивото! По истинското! По стойностното! По изкуството във всичките му форми! По пътешествията…По любовта!
На страстта и силата да тръгнеш на безкрайно дълъг път и безконечна „експедиция“, в опит да откриеш себе си в непознатият дори за теб самият „Аз“…да докоснеш невидимата граница на „недостижимото“ и преоткриеш себе си!

Път, по който исках да тръгна отдавна, но тъпчех на място защото съм си позволявал да усещам дискомфорт у себе си, заради грешките, невежеството и критиките на другите.
Заради невъзможността им да разбират, да те подкрепят и да вдъхновяват, а вместо това да те укоряват и съдят заради липсата на „потенциал“ да обичат и да се раздават, заради егоизмът и суетата им, заради лошите им нрави, злобата и завистта, заради нездравите устои!
Страстта ме е водила и преди, но се е сблъсквала с убийственият отпор на страха и суетата. На битката на собственото ми его със свободата на духа.

Неслучайно получих прозрение и вдъхновение да напиша този текст рано тази сутрин, събуждайки се от изгрева на слънцето над Дунав при Козлодуй, пиейки сутрешното си кафе в компанията на ранобуден дрозд, естрадна група щурци и ефирният повей на пролетният бриз.

Срещите ми с приятели в този „град на страстта“ винаги са ме мотивирали и иснпирирали. Дните и месеците прекарани там ми дадоха първите и най-важни уроци в живота, а хората ми показаха че не разпадът на атомите разяжда човека отвътре, а засядането на плитките пясъци. Показаха ми че нито кокошката е първа, нито яйцето, а „петелът“…
Една от най-добрите шведски поговорки гласи, че само мъртвата риба плува по течението. Винаги се сещам за нея, когато ме погледнат укоряващо защото съм искал да събарям стени с глава, да плувам нагоре срещу течението или опитите ми да „пикая срещу вятъра“, когато идеалите, мечтите и целите ми са ме водили и тласкали насам и натам, блъскайки ме от бряг в бряг, удряйки ме от камък в камък и подхвърляйки ме като черупка по бурните вълни на живота…
„Non pishora kontra vetero”, както казва народопсихологията… 😀

Всички наши страхове, както беше заглавието на онзи филм остават зад нас.
Сега загърбваме страха и го превръщаме в мотивация.
В увереност и сила. В потентост, мъжка мощ и страст!
Ще завърша с послание към „наборите“ и към тези, на които им предстои да навлязат скоро в зрелостта на петдесетте години:
Вярвам силно че единствено и само от нас зависи да изживеем пълноценно „полагащият“ ни се етап от време от по-добрата част от живота ни, и че най-доброто всъщност наистина предстои!

btw – Щеше ми се да „узрея“ доста по-рано за тези и други прозрения, но не можем просто така да прескочим цели етапи от живота и развитието си.
Еволюцията е постоянен процес, достигането да шаман-левълът е функция.
На опита, на грешките, на провалите и повторенията, на „избистрянето“ на визията и преследването на понякога невъзможни и недостижими за другите цели и мечти…

Козлодуй,
Май 2019

коментари