ДА ОБИЧАШ НА ИНАТ | ХРОНОЛОГИЯ НА ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ


Има хора, които усещат силно привличане помежду си, но въпреки това връзка не се получава. Има хора, които припокриват вижданията си за живота, света, усещанията си и въпреки това връзка не се получава. Има срещи, при които усещаш дишането на другия сякаш е част от твоето собствено. Усещаш ударите на сърцето на другия, сякаш бие в теб. Има копнежи и желания, които остават неосъществени. Понякога от страх, понякога от прекомерно его. Има хора, които събличат душата си пред теб. И хора, които карат твоята да пулсира – без докосване, без дума, без дъх. От самото присъствие на другия кожата ти настръхва. Има хора, които имат влияние помежду си. Наречете го химия. Наречете ги сродни души. Наречете ги както пожелаете. Но има връзки между такива хора, които никога не се осъществяват и някъде в пространството е писано да се разминат.
Не правете грешката да си мислите, че е съдбата. Не обвинявайте нея. Всички ние променяме тази така невъзпитана дама с изборите, които правим всеки ден. Тя просто ни слуша. Има хора, които макар да са създадени да се срещнат, поемат в различни посоки. Не заради карма, а заради личен избор. Защото усещането, което носят един на друг е толкова силно, че се страхуват да продължат. И спират. На някой ред в чата. На първата чаша вино. На първата среща. Такива разминавания горчат дълго. И колко глупави трябва да сме хората, след като тази неблагодарница съдбата, която непрекъснато обвиняваме, ни навира право в лицето сродната ни душа, а ние я захвърляме. Отбягваме нещо, което имаме, а други прекарват цял живот в търсенето ѝ.
Хората се страхуват от душите си. Във време, в което сме свикнали да се предлагат тела на безценица е много по-лесно да поискаш тялото на другия. Така нямаш отговорност към този човек. Тази нощ разполагаш с една плът, без чувства.
Душата е друго. Душата изпитва емоции. Тя тъгува, тя е щастлива, капризна. Иска друг вид ласка и внимание, които малцина имат време да ѝ дадат. Превърнали сме се в първобитни саможивлеци. Очакваме любов, а бягаме от нея. Знаем как да отключим животинското, но не и човешкото. Не се срамуваме да търсим секс, но се срамуваме да търсим любов. Колко жалко…
А сме родени за толкова повече. И можем толкова повече. А ние се задоволяваме с толкова малко. Наистина… колко жалко, колко жалко…“

Неслучайно започвам с цитат от монолога „Душа“ на Силвия Крумова. Това е един от текстовете, който ми е въздействал много-силно и се е запечатал трайно в съзнанието ми напоследък…Препрочитам си го всеки ден, макар почти да съм го наизустил.
Силен! Стилен! Убийствено точен и безкрайно откровен!
Анализирайки историите от миналото и настоящето на собственото ми житие и битие, осъзнах почти през сълзи че и аз съм един от тези страхливци, които „оспорват“ знаците и избора на съдбата, и отхвърлят любовта заради голямото си его, непреклонна гордост и погрешни тълкувания и „разбирания“ за любовта. Макар за любовта да се казва че или я има, или я няма и че не е нужно да я разбираш, а да я почувстваш…
Възпяването обаче на онази прекрасна любов в романите на Толстой и Шекспир и песните на Омир и Омар Хаям имам чувството че е егати миража. Замислих се за това, че всеки един от тях, от нас, от всички известни и неизвестни нам люде, които са описвали любовта, всъщност проектират върху нас чрез думите и картините си своето собствено усещане и „разбиране“ за любовта….Изживявания, трепети, копнежи, блянове…Несбъднати и неосъществени нереалности общо взето.
Да, любовта е нереалистично състояние на душата и сърцето, което ние преекспонираме в усещане за „чувства“, което всъщност си е само едно химично състояние и взаимодействие между хормоните в организма ни. Не казвам че любовта е измислено състояние, както малко крайно се изказа една от жените които се закотвиха трайно в душата, сърцето, съзнанието и въобще в цялото ми съществуване, а само казвам че любовта всъщност е една от брънките на синджира на невъзможното щастие. Невъзможно, защото имаме прекалено големи очаквания от другия…И защото уж казваме че го обичаме заради самият него, уж ще даваме без да получаваме, а всъщност очакванията ни са съвсем други.
Няма двама души, коѝто се обичат еднакво силно и коѝто показват чувствата си по начин, който другият очаква. Оттам идва и разочарованието и огорчението на „ощетения“, демек на този комуто не му дават и показват това или онова, което очаква, при все че може-би го обичат не по-малко и по-“слабо“…
„Да обичаш на инат“ не претендира за произведение на изкуството в никой жанр, но има силно самообвинителен, самоироничен, самовъзпитателен и самонарицателен характер за автора, който наскоро претърпя едно от най-големите си сърдечни корабокрушения. Изхвърлен на брега на пустинен остров, без усещане за скорошно завръщане в света на живите, и в очакване на прилива, който да донесе спасителният сал на опустошеното му сърце, и който после отлива да отнесе обратно със себе си в открито море.
Само че душата му е толкова кървяща, разкъсана и разнебитена, че не може да събере в едно цяло разпръснатите си парчета след унищожителната „буря“ на онази голяма любов и да ги качи на сала…

В началото никой няма претенции и очаквания, затова и всичко е толкова прекрасно, романтично и вълнуващо. Разкривайки душевността, обожествявайки и оценявайки качествата и достойнствата му/ѝ, ние създаваме в душите, сърцата и телата си една благоприятна основа за ваимодействието на онези химични съединения, които произвеждат хормоните на щастието. Не ви ли се е случвало да усещате прилива на допамин, серотонин и адреналин само докато мислите за другия и да усещате онази сладка болка в слабините, която да ви държи в състояние на „бойна готовност“ и едва да потискате хормоните си да не избият през любовните ви „уреди“ под формата на любовни сокове и лепкави горещи полови секрети..?!
Привлечени в началото от външността му, опознавайки ги в последствие и „отваряйки“ се все-повече за него/нея, всъщност отваряме и вратите на троянският кон. Същият този кон, който после ще предаде любовта ни, „работейки“ отвътре срещу самите нас и нашата любов.
Любовта траела три години, казва Бегбеде. Глупости. Любовта трае докато не започнем да очакваме, изискваме, поставяме условия и изнасилваме. Съдбата, времето, знаците…
Любовта трае докато не започнем да искаме да променим другия, „оформяйки“ и визуализирайки лика и образа му в перфектна скулптура на наше имагинарно „божество“….Мислейки се за много специални и различни, ние всъщност преекспонираме своите представи върху партньора си, искайки да го променим и „настроим“ според нашите очаквания и „стандарти“, без да отчитаме факта че сме го приели, харесали, влюбили и обикнали точно в неговата /нейна абсолютна уникалност и ярка индивидуалност. В неговият стил, характер, поведение, енергия, излъчване…
Обичайте на инат, но не пресилвайте нещата и не променяйте нищо! Дори не си го и помисляйте, камо ли да опитвате. От опит ви го казвам, само ще прецакате нещата…И ако се случи да е в ретрограден Меркурий, катастрофата е безвъзвратна.

Накрая, минавайки към подзаглавието на монолога, ще ви споделя защо историята е за една несподелена любов…Просто е! Всички любови са несподелени! Споделени са само усещанията ни, когато сме заедно, споделени са миговете и нощите, когато сме заедно, прегърнати от ръце, погледи, тела или думи….Споделени са само взаимните ни оргазми достигнати в синхрон! После идва самотата и болката.
От липсата. От пустощта, останала след като сме отделили душите и телата си. Отдръпваме се един от друг тъй, както океана се отдръпва от пясъчният бряг при отлив, отнасяйки навътре и надълбоко отминалите моменти на сладост и заравяйки ги дълбоко под морското дъно…до следващият път!
Остава само блъскането на вълните в скалите и брега и шепотът на душите ни, идващи от кухините на рапаните и мидите на дъното на този океан от усещания и страсти.
А ураганите в океана са всъщност тайфуни, завихрени от крещящите думи на неизречените ни чувства и лудото препускане на кървящите ни сърца.
Затова не искайте! Не очаквайте! Не търсете взаимност!
Ако обичате, просто се раздавайте…
Идваме и си отиваме сами от този свят, ясно е! Въпросът е с кого ще извървим най-важният път в живота ни – онзи, на духовното ни извисяване, просветлението и обогатяването на душите ни. Онзи път, по който докато вървим усещаме дишането на другия, сякаш е част от нашето собствено…и по който поемаме ударите на сърцето на другия, сякаш то бие в самите нас…

21.07.2019
Ябланица

п.с. В този момент в мен назря (или узря) усещането, че трябва да завърша романа, който започнах преди година. Този текст слага монолозите на пауза, като само ще довърша двата разказа и есето, кото съм започнал. После ще се потопя в мълчание, концентрация и уединение. Ще натоваря максимално тялото си физически, за да дам покой на душата, воля на емоциите и простор на мислите си.
А сега се покривам, оставайки завинаги на острова. Отвратен и разочарован от себе си…

коментари