1 ЯНУАРИ | НОВО НАЧАЛО или ДЕН НА „ЧИСТОТАТА“

Така се случи, че посрещнах изгрева на новата година без така жадуваното вдъхновение и въодушевление. Очакването се превърна в разочарование, копнежа – в мираж, надеждата – в меланхолия…
Единствената ми утеха бяха спящите в другата стая деца. Като всеки родител, готов на саможертва, а и като всеки, които е трансформирал догарящите въглени на бурният огън на любовта бушувал преди – в пепел, и е „избутал“ малкото останала жарава в другият ъгъл на огнището, сега се радвах на всеки миг прекаран с тях и се стараех да ги компенсирам доколкото мога, за това че животът ни раздалечи и отне магията от усещането, да растат, израстват и се разхубавяват пред очите ми.
Погледнах разтопеният восък от изгорелите свещи и се усмихнах неволно. Леко тъжно дори…

Беше вече почти десет, когато едва разсеял тежките мисли и бурните облаци над онова, което беше останало от миналогодишното ми съзнание, започнах да получавам скучни, тривиални и „плоски“ пожелания от хора, които веднъж годишно попадат на името ми в адресната си книга, или които по случайност (или не) още не са ме потърсили в контактите си, за да разберат че отдавна не са в моите…
Стана ми обидно, не радостно. Тъжно, не еуфорично, както е когато те поздравяват и честитят, но това вероятно е присъщо и за други представители на зодия телец, или пък на други хора, които са толкова изморени, че да им се иска да умрат, за да си починат от…лицемерието и суетата.

Помня, че когато бях по-“малък“, не толкова отдавна, да речем някъде на около 45, много се „радвах“ на такова внимание, а и на всякакво друго. Въобще търсех внимание, одобрение, признание.
Едва захвърлил дисагите на измамните и тежко изстрадани любови, и „събрал“ се някакси отново цял, потиснал болката и загърбил собствените си чувства, осъзнах че сега търся спокойствие и намирам утеха в „прегръдките“ на малкото хора, в очите на които „чета“ онова, което истински ме интересува, вълнува и радва – Чистотата.
На усещанията, на чувствата, на връзките, на „приятелствата“.
Търся простотата на изказа, ценя липсата на суета и възхвалявам онези, които успяха да преборят виталното си его.
Ценя прямотата на думите, искреността в очите и извивките на „пътя“ зад падналите бариери.
Затова може би и обожавам децата, не само своите. Защото там (все още) е чисто, стерилно.
Без предразсъдъци, без лъжи, без лицемерие, без суета. Само истинска и искрена обич.
Затова напоследък общувам повече (и по-добре) с кучетата си.
И да са ме ухапали, е било погрешка. Никога с умисъл, никога със злоба, никога докато ги храня, а само когато ги разтървавам едно-с-друго, докато се хапят, ревнувайки ме и показвайки верността и предаността си. Честно!

И така ми дойде идеята за посланието към моите верни читатели и малкото останали истински Приятели!
Обичам ви! Обичам чистите хора, онези, които (вече) не нараняват, заящото са били от „другата страна“…
Коѝто няма да се впуснат и препуснат вътре във вас, за да ви „изкормят“ и оглозгат до кокал изнемощялото ви сърце…
Защото знаят как боли. Колко боли.
Защото познават огорчението и обидата.
И защото знаят, че е по-важно да бъдем добри с другите, отколкото да „галим“ егото и да „храним“ суетата си.
Обичам дори и тези, които не познавам. Най-вече онези, на които в очите и думите им прозира мъката и тъгата, чрез която са се извисили за мен като светци почти до небето! Обичам да чета Автори, макар неизвестни, неиздавани или непознати досега за мен. Автори, които възпяват Любовта в поезия и проза, и чиѝто думи пробождат като с меч и остават дълбоко в сърцето и душата ми, за да покълнат там и да поникнат като пъстри и чисти полски цветя, ухаещи на свежо и чисто. На Любов!
Да ми покажат, че всеки сам изстрадва своите радости, болки и тъги, и че само в болката може да се роди „чистотата“!
Обичам и обожавам да чета и Хора, които никога не са писали, макар да имат много какво да ни кажат. Защото са Хора. Човеци. Защото са препатили и видели, преболедували „мръсотията“…Защото някога са обичали и навярно са били обичани. Истински!

Защото само в катарзиса на мъката ни сме способни да извадим и подарим на другите най-доброто от себе си!
Да напишем шедьовъра на своя живот, макар и в залеза му…
Да подарим любов. Да се „подарим“ на някого, когото още не познаваме, но сме сигурни, че видим ли го – ще разпознаем, усетим ли го – ще му го покажем…

ДВАНАДЕСЕТТЕ „МОЛБИ“ НА JANUS:

Обичайте!
Пътувайте!
Вдъхновявайте!
Усмихвайте!
Разсмивайте!
Раздавайте!
Радвайте!
Осмисляйте!
Помагайте!
Приемайте!
Споделяйте!
Живейте!

Не тъгувайте!
Не съжалявайте!
Не владейте!
Не притежавайте!
Не лъжете!
Не отлагайте!
Не заблуждавайте!
Не отблъсквайте!
Не пресмятайте!
Не отмъщавайте!
Не отчуждавайте!
Не „съществувайте“!

ОБИЧАЙТЕ, защото от много любов никой още не е умрял и няма как да „сбъркате“ в това!
ЖИВЕЙТЕ, защото много „живи“ си отиват без дори да се порадват на живота!
Гледайте ведро, мислете бодро, действайте „чисто“ и живейте пълноценно!
Амин!

Ще завърша с любим цитат на Ела Уилър Уилкок:
„През живота си открих една тъжна истина:
Единствените хора, които наистина нараняваме
са тези, които най-много обичаме!
Ние ласкаем непознатите.
Угаждаме на случайния гост.
И в същото време нехайно нанасяме удари
на тези, които най-много ни обичат…“


Венцислав Димитров – Janus
Ябланица, Януари 2020

коментари