ЕСЕННА БАЛАДА | ГРАДИНИТЕ НА КОПНЕЖА…

Увесил глава, пълзях и се влачих в клоаката на разрухата, обезверението и самоунищожението си…
Но скрити във здрача на безкрайната синева, ме гледаха две топли и нежни планински цветя,
говорещи тихо и плачещи като детски очи.
Малко тъжни и много видели, но безпогрешно улавяйки огънят зад тъгата, страстта зад умората и трепета зад отегчението ми..
Надигам се трудно и май се изправям?!
…от локвите с кръв и лепкава кал, от хорската гнус и жалките нрави.

Газя в калта, коленича…Спирам за глътка вода и едвам се задържам по склона, но стискам в ръка напиращата да ме напусне изморена и болна душа… И колкото по-малко остава, толкова по-силно вярвам, че трябва да извървиш целия път нагоре, за да откриеш най-хубавите еделвайси…Не за да ги откъснеш, а да се отпуснеш и да прилегнеш до тях…Да ги галиш с дъха си и да ги криеш с душата си от студеният въздух, там горе…
Да! Изкачвам се към теб…Да те открия и да мога да вкуся и „обера“ най-сочните и медни, вече узрели цветчета на нежната плът на твоята аура, цветчета наслада откъснати направо от коравата скала, прикриваща крехката ваза приютила есенната ти душа.
Да ме поканиш да „вляза“ и остана в гостоприемната ти тучна и ароматна есенна градина.
Градина от възвишена страст и нежен екстаз, каквато може да бъде само поляна от диви цветчета и есенни минзухари, посрещащи утрото с усмивка и надежда, изправяйки се с воля и устрем над тежките изсъхнали дъбови листа, и прозрачните ледени капки на утринната слана в планината…
Като невидимият ефирен едва доловим повей в този студен и безветрен ден, „прашинките“ от твоят приказен свят ще полетят към мен, отприщили най-силната смес от вкусове, сокове и аромати, който някога съм вкусвал и опитвал, и на които знам – ще съм безсилен нявга да устоя…

Търся те! Изкачвам се…С разбита душа и силно обезверен, пристъпвам плахо в дълбоките коловози и прашните пътища, оставени в полята на твоята пообрасла със плевели и скрита от бурени цветна градина.

Търся те! Протягам ръка и почти те докосвам…
Имам нужда от теб! Защо ли?
За да бъда себе си…
За да довършваш думите ми, без да е нужно да ги изговарям докрай…
За да говориш с мен със същият огън и страст, с която вече си представям че ме любиш…
За да ми пишеш същите неща, които бих ти написал и аз… в същото време, когато и аз…
За да ме разбираш, без да казвам нищо…
За да се сприятеля завинаги с красивата ти и добра душа̀, приличаща на този есенен еделвайс…
За да виждам в теб своето собствено отражение…
За да целувам очите и галя косите ти, докато те гледам как спиш, положила морно глава на гърдите ми…

Търся Те!… защото знам, че и ти ме търсиш…

Сега просто искам да полетя!
Да летя волно и щастливо, както морското конче се рее над маранята на утрото…

коментари