„ВИСЯЩА ЛЮБОВ“… | ЛУДОСТТА КРАСИ ЧОВЕКА

Девет месеца по-късно…

Днес е дъждовно.
Събудих се там, където последно заспах щастлив и спокоен.
Внезапно осъзнал правотата на максимата, че колкото по-бързо спреш да търсиш онова, което си загубил, толкова по-бързо ще започнеш да се наслаждаваш истински и да си безкрайно благодарен за онова, което имаш.
Така се сетих за един от най-добрите цитати (Елиф Шафак), който съм чел напоследък: „Слагайки в случайни тела мечтани души, мислим че е любов…“

В същият контекст, макар подправено с кулинарни метафори, ето какво друго бях чел наскоро:
„Душите ни – празни, сърцата „къркорят“…
Гладни и жадни емоционално, все по-трудно намираме някой, който може да ни „засити“.
А за жалост съвременните отношения са досущ като заведение за бързо хранене. Намираш го някак си, не е това, което търсиш, но си гладен и сядаш. Поръчваш си любов със страст и доверие. Пристига първо страстта и някакъв полуфабрикат, който прилича на доверие. Изяждаш ги набързо, но те са толкова долнопробни, че те заболява стомахът. Плащаш си и ставаш, без да дочакаш любовта. И с времето вкусовите рецептори при някои хора сякаш се прецакват и вече не могат да се наслаждават на храната. Става им все тая какво ядат. Бързото хранене ги устройва, а и стомахът вече не ги боли.
За щастие обаче, ги има и онези, чиито сърца не спират да къркорят. Те са готови да стоят на чаша вино, докато съдбата не им сервира онази перфектна комбинация от страст, доверие и нежност, която да ги накара да останат за десерта. Защото, честно казано, парче любов им стига да се чувстват сити.“


Ами прав е Автора. Sorry!
Материята, егоизма и егоцентризма са погълнали любовта и духовното, и за жалост всичко свято се е трансформирало в помпане на егото, суета, показност, изгода, интереси. Заплашителен процент от хората не могат да мислят с главата си, камо ли със сърцето си…
Защото всичко „по-малко“ от любов, си е просто едно нищо и не си заслужава да живеем!

А аз обаче срещам все повече „красиви“ хора, залутани в своя богат и бездънен вътрешен свят.
В своя безкраен океан от страсти и пъстри контрасти…И все повече „четем“ в душите на другите и се разбираме с поглед. Без думи…
С оня налудничав поглед, като на уплашено малко зверче в клетка, на което са заключили тялото, но не и „малките“ (да се чете ОГРОМНИ) сърчице и душа.
Да, в този поглед можеш да „прочетеш“, че са готови да прегризат желязото и да останат без зъби, но не и да останат безсърдечни и заключени завинаги…

Наскоро бях писал, че живеем с ясното съзнание, че вече всичко сме видели…Че мислим, че вече нищо не може да ни изненада и вдъхнови…Че нищо и никой не е в състояние да ни зарадва и изпълни измъченото ни „Аз“ с нещо истинско, дълбоко, стойностно, красиво…
Нагледали се на мерзост и безочие, на фалшива любов и неистински дружби, на лицемерие и двуличие, на предателства и подлост.
Нека спрем да бързаме за никъде! Просто да се заслушаме в тишината на утрото и да замълчим! Да почувстваме!
Да „разпитаме“ себе си – можем ли да даваме и да се раздаваме без да искаме, без да търсим, без да очакваме?
Можем ли да подарим сърцето си на другия?
Да се събуждаме и заспиваме с мисълта за него, дори когато е на цели планети разстояние?
Да дишаме и живеем, да копнеем и трепваме в захлас дори от вятъра, който ни носи аромата и прошепнатите думи от километри разстояние?
Да не мислим за себе си и болката си, а мълчаливо да дарявашме радости и щастие, дори когато самите ние кървим и страдаме?
Да гледаме ведро и да говорим тихо, но дълбоко от недрата на душите ни да извира само любов!
Да виждаме в „него“, „нея“ и в другите добрината, красотата на деня, тишината на нощта, устрема на реката?
Да усещаме спокойствието на планината, шепота на листата, ромоленето на потока…
Да обичаме, докато живеем!
Да живеем, за да обичаме!
…и да бъдем „красиви“!

Можем. Вярвам. Има такива хора…
Наричам ги – „луди“!
Да! …и все-повече започвам да харесвам „лудите“.
Защо ли?
Защото „лудите“ могат да обичат!
Защото „лудите“ са като животните – нямат нужда от вещи и „доказателства“ за любовта си.
Защото за разлика от „нормалните“, при „лудите“ очите и ръцете харесват едни и същи „неща“…
Защото само „лудите“ могат да обичат безусловно!
И защото, явно „лудостта“ наистина краси човека, макар и отстрани да изглежда че „гледат на лудо…“

Днес е дъждовно. Красиво.
Леки вълни и силни емоции се полюшват като изкорубена лодка по безкрайния бряг от копнежи. Протягаш се да ги докоснеш, и мигом се „загубваш“ в дълбините на собствените си бури…
Да, днес е дъждовно.
Събувам чехлите и тръгвам по брега. Изминавам бавно този километър и половина до старият фар на Ахтопол.
Зад всяка вековна скала и във всяка разбита вълна ви оставям по щипка „висяща любов“… Като мъничка перла, свита уютно в заровена мида, или упорита бодлива трева, покълнала трудно в пясъчна дюна…
Тя е там!
Трябва само да стигнете до Заливът на делфините

Янус,
Ах, топол
Юни 2020

коментари